— Знам — прекъсна мислите ми тя. — Не изглежда достатъчно едър, нали? Но ме занесе. Започнах да губя съзнание и той ме занесе. — После си взе снимката.
— А докато той те е носел, онзи другият, Уили, се е върнал и е откраднал ръкавицата?
Тя кимна и продължи да разказва историята:
— Боби ме занесе у тях. Те имаха един стар съсед, Тед, който живееше на горния етаж и който знаеше от всичко по малко. Той ми намести рамото. Помня, че ми даде колана си да го стискам със зъби. Или може да е бил коланът на Боби. За да уловя болката, така ми обясни. Както и стана. След това… след това стана нещо много лошо.
— Какво по-лошо от това да те пребият с бейзболна бухалка?
— В известен смисъл беше по-лошо. Не искам да говоря за тези неща. — Тя изтри сълзите си с ръка и продължи да се взира в снимката. — След време, точно преди с майка му Да напуснат Харуич, Боби наби момчето, което всъщност ме удряше с бухалката. Хари Дулин.
Каръл прибра снимката в мъничкото джобче.
— Онова, което най-ясно помня от онзи ден — и то е единственото, което си струва да се помни — е, че Боби Гарфийлд застана на моя страна. Съли е по-силен, Съли можеше да ми помогне, ако беше там, но не беше. А Боби беше и ме носи на ръце нагоре по целия хълм. Той постъпи правилно. Това е най-хубавото, най-важното нещо, което някой някога е правил за мен в този живот. Разбираш ли, Пит?
— Да. Разбирам.
Разбирах и друго: тя ми казваше почти същото, което чух от Нейт преди няма и час… че само тя е марширувала. Само тя е имала плакат и наистина е протестирала. Разбира се, Нейт Хопънстанд не е бил пребиван от бой от три момчета. И може би именно в това бе разликата.
— Носи ме нагоре по целия хълм. Винаги съм искала да му кажа колко много го обичам за това, а също и задето показа на Хари Дулин, че човек си плаща, когато наранява хората, особено по-малките деца, които не му мислят нищо лошо.
— И затова отиде да протестираш.
— Да, отидох. Исках да разкажа на някого защо го направих. Исках да обясня на някого, който може да ме разбере. Баща ми няма да ме разбере, а майка ми не може да ме разбере. Нейната приятелка Рионда ми се обади и ми каза… — Млъкна насред изречението и взе да подмята малката си чанта.
— Какво ти каза?
— Нищо. — Стори ми се някак отчуждена. Искаше ми се да я целуна или поне да я прегърна, но се страхувах да не разваля онова, което току-що се бе случило между нас. Защото наистина се случи нещо. В историята, която ми разказа, имаше някаква магия. Чувствах го.
— Протестирах и най-вероятно ще се запиша в Комитета за съпротива. Моята съквартирантка казва, че съм ненормална, че никога няма да си намеря работа, ако в студентската ми книжка пише, че съм членувала в комунистическа групировка, но мисля, че все пак ще го направя.
— А баща ти? Той какво ще каже?
— Заеби баща ми.
Последва кратко мълчание, докато и двамата смаяни се опитвахме да смелим онова, което Каръл току-що изтърси, накрая тя се разкикоти и заяви:
— Е, това ако не е фройдистко. — Изправи се. — Трябва да се връщам да уча. Благодаря ти, че дойде, Пит. Не съм показвала тази снимка никога и на никого. Дори аз не съм я гледала кой знае от кога. Сега се чувствам по-добре. Много по-добре.
— Радвам се. — И аз се изправих. — Но преди да си отидеш, искаш ли сега ти да ми помогнеш за едно нещо?
— Естествено, какво?
— Ще ти покажа. Няма да се бавим дълго. Поведох я покрай „Холиок“ и нагоре по хълма зад стола. На двеста метра се намираше паркингът „Стийм Плант“ за колите на студентите, които нямаха право на лепенки за паркиране (първокурсници, второкурсници и повечето третокурсници). Това беше най-популярното място в целия университет за интимни любовни срещи в студеното време, но онази нощ намеренията ми бяха съвсем други.
— Каза ли на Боби кой му е откраднал ръкавицата? Нали си му писала.
— Не виждах смисъл.
Известно време вървяхме мълчаливо. После заговорих:
— Ще скъсам с Ан-Мари след Деня на благодарността. Опитах се да й се обадя, но се отказах. Ако ще късам, май по-добре да й го кажа лично. — Не помня да съм стигал до подобно решение. Но съм сигурен, че не го казах просто ей така, заради Каръл.
Тя кимна, без да ме погледне, и продължи да крачи, стиснала чантичката си.
— Аз пък прибягнах до телефона. Обадих се на Си-Джей и му казах, че излизам с едно момче.
Аз спрях.
— Кога?
— Миналата седмица. — Сега вече вдигна глава. Трапчинките, леко извитата устна — онази усмивка.
— Миналата седмица? И не си ми казала?