— Какъв мозък, бе? — апострофира го Брад и останалите се разхилихме с всичка сила, та едва не изпуснахме Стоук.
— Да го духаш, задник такъв — отвърна Ник, ама и на него му беше смешно.
Лекарят се смръщи.
— Внесете го вътре и си запазете тези приказки за друг път.
Стоук отново се разкашля и в гърлото му загъргориха ужасните мъчителни хрипове. Кашлицата му беше толкова силна, че направо щеше да си изкашля гърлото, а от устата му едва ли не всеки миг щеше да бликне кръв.
Понесохме го през чакалнята в индианска нишка, но нямаше как да се проврем през вратата.
— Дайте аз — предложи Скип.
— Ще го изпуснеш — предупреди го Нейт.
— Няма. Няма да го изпусна. Само да го хвана както трябва.
Застана до Стоук и ми даде знак, после кимна на Рони.
— Свалете го малко — нареди Маленфант.
Спуснахме го малко по-надолу. В мига, когато пое цялата тежест на тялото, Скип изпъшка и вратните му жили се издуха до пръсване. После ние се дръпнахме, а той внесе Стоук в кабинета и го настани на медицинската кушетка. Тънкият лигнин, с който беше покрита кожената дамаска, моментално подгизна. Скип отстъпи. Стоук го гледаше втренчено, а лицето му беше бледо, като изключим двете червени петна, които бяха избили високо на скулите му — алени като божури. От косата му се стичаха ручейчета.
— Извинявай, брато — рече Скип. Стоук извърна глава и затвори очи.
— Вън — нареди докторът на Скип. Цигарата беше изчезнала някъде. Огледа ни — шумна банда от десетина момчета, които продължаваха да се хилят, а от дрехите им течеше вода и наводняваше цялата чакалня. — Някой знае ли точно какво му е? Може да има значение за лечението.
Сетих се за белезите, прилични на разплетени кълбета, но нищо не казах. Всъщност нищо и не знаех. А и след като премина неудържимият смях, вече се чувствах твърде засрамен да се обаждам.
— Абе, май някаква парализа? — въпросително започна Рони. Като заговори с възрастен човек, цялата му нахална фукня се изпари. Чувстваше се неуверен, може би дори малко неловко. — Мускулна парализа и церебрална дистрофия?
— Абе, клоун — поправи го Лени, — мускулна дистрофия и церебрална парализа…
— Претърпял е автомобилна катастрофа — прекъсна ги Нейт. Всички се обърнаха към него. Изглеждаше все така чист и спретнат, макар и прогизнал до кости. Днес следобед носеше скиорска шапка с надпис „Гимназия Форт Кент“. Мейнският футболен отбор най-после спечели и Нейт беше свободен от синята шапчица за първокурсниче — само наште, да живеят Черните мечки. — Преди четири години. Майка му, баща му и по-голямата му сестра загинали. Само той оцелял от цялото семейство.
Настъпи тишина. Надзърнах над раменете на Скип и Рони в кабинета. Стоук лежеше на кушетката, от дрехите му се стичаше вода, беше обърнал глава встрани и очите МУ бяха затворени. Сестрата му мереше кръвното. Крадлите на панталона бяха прилепнали към краката му и ми напомниха на четвъртоюлските паради, на които съм ходил като съвсем малък в Гейтс Фолс. Чичо Сам крачеше с училищния оркестър и отряд момчета с мотопедчета и изглеждаше поне три метра висок със синята си шапка, украсена със звезди, но като духнеше вятър и развееше крачолите на панталоните му, трикът веднага си проличаваше. Така изглеждаха краката на Стоук Джоунс в мокрите панталони — като фокус, като лоша шега, като отрязани чуканчета, нахлузени в маратонки.
— Откъде знаеш? — учуди се Скип. — Той ли ти каза, Нейти?
— Не. — Съквартирантът ми се засрами. — Казал на Хари Свидровски след едно събрание на Комитета за съпротива. Те… ние… бяхме в Мечешката бърлога. Хари го попита направо какво му е на краката и Стоук му каза.
Мисля, че разбирах изражението, изписано на лицето му. „След събранието“ — каза той. След. Нейт не знаеше какво са си казали на събранието, защото не беше присъствал на него. Нейт не беше член на комитета — той внимаваше да стои настрана. Може и да приемаше целите и тактиките на комитета… но трябваше да мисли за майка си. И за бъдещето си като зъболекар.
— Гръбначна травма? — попита докторът възможно най-делово.
— Мисля, че да.
— Добре. — Чичо доктор взе да ни отпъжда с ръце, сякаш бяхме ято гъски. — Прибирайте се в общежитието. Ние ще се погрижим за него.
Заизнизвахме се обратно към чакалнята.
— Момчета, вие защо се смеехте, като го донесохте? — внезапно попита сестрата. Беше застанала до лекаря, стиснала апарата за кръвно налягане в ръце. — А сега защо се хилите? — Май беше ядосана. За Бога, направо беше бясна. — Какво толкова смешно видяхте в нещастието на това момче, та ми се кискате?
Не очаквах някой от нас да й отговори. Мислех, че ще си стоим, ще се взираме в носовете на обувките си и нервно ще пристъпяме, осъзнавайки, че умът ни е много по-детински, отколкото сме предполагали. Но все пак й отговорихме. Скип отговори. Дори успя да я погледне в очите.