— Самото нещастие, госпожо — призна той. — Права сте, то си беше нещастие. И ни се стори смешно.
— Колко отвратително! — В очите й проблеснаха гневни сълзи. — Колко сте противни!
— Да, госпожо. Предполагам, че и тук сте права. — И се обърна.
Последвахме го в чакалнята като мокри кокошки. Не смея да твърдя със сигурност дали определението „противен“, което тя ни лепна, е било най-голямото ми падение в колежа („Щом си спомняте шейсетте, значи нищо не сте видели“, по думите на един хипар, известен с прякора Къдравия крадльо), но като нищо. Чакалнята беше празна. На екрана се беше появил малкият Джо Картрайт, зелен като татко си. И Майкъл Ландън почина от рак на панкреаса… по това си приличаха с майка ми.
Скип спря. Рони го отмина с наведена глава, следван от Ник, Били, Лени и останалите.
— Почакайте — спря ги Скип и те се обърнаха. — Искам да поговоря с вас.
Скупчихме се около него. Той хвърли поглед към вратата на кабинета, за да се увери, че сме сами, и заговори.
36.
След десет минути двамата със Скип се запътихме към общежитието. Другите си тръгнаха по-рано. Нейт постоя с нас, но май усети, че искам да поговоря със Скип насаме. Той винаги усеща такива неща. Сигурен съм, че сега е добър зъболекар и че децата много го обичат.
— Вече няма да играя карти — започнах.
Скип не отвърна.
— Не знам дали не е твърде късно да си поправя бележките, за да задържа стипендията, но ще се опитам. Във всеки случай не ми пука особено. Не става дума за шибаната стипендия.
— Не. Става дума за тях, нали? За Рони и останалите.
— Не само. — Този ден беше много студено, особено на свечеряване — беше мразовито, влажно и зло. Сякаш лятото нямаше да дойде никога. — Ама Каръл как ми липсва, братче. Защо й трябваше да си заминава?
— Де да знам.
— Като падна, горе заприлича на санаториум за душевноболни. Не студентско общежитие, ами същинска психиатрична клиника.
— И ти се смя, Пит. И аз също.
— Знам. — Може би нямаше да се смея, ако бях сам, сигурно нямаше да се смеем и да бяхме само двамата, но кой знае? Нещата са такива, каквито са. Не можех да се освободя от мисълта за Каръл и ония момчета с бейзболната бухалка. И от погледа на Нейт, сякаш съм недостоен дори за презрение. — Знам.
Повървяхме мълчаливо.
— Е, все някак ще си простя, дето му се смях — продължих, — но не искам някой ден, като стана на четирийсет и децата ме попитат какво е университетът, да не помня нищо друго освен плоските вицове на Рони Маленфант и оня сбъркан нещастник Маклендън, дето се опита да се отрови с детски аспирин. — Представих си Стоук Джоунс, който описва пирует на една патерица, и ме досмеша; после се сетих как лежеше на кушетката в лекарския кабинет и ми се доплака. И знаете ли какво? Доколкото мога да преценя, това беше едно и също усещане. — Просто ми е кофти. Адски ми е тъпо.
— И на мен. — Леденият дъжд се изливаше на главите ни. Светлините на „Чембърлейн“ грееха в мрака, но не ми вдъхваха голяма утеха. Забелязах на земята жълтото платно, което ченгетата опъваха днес, и тъмния надпис на стената. Водните струи размазваха черния спрей и на другия ден нищо нямаше да се чете.
— Като бях малък, все си представях, че съм герой — продължи Скип.
— Мамка му, и аз така. Че кое дете си представя, че е част от тълпата преследвачи?!
Скип наведе поглед към прогизналите си обувки, после ме изгледа и продължи:
— Може ли да поучим заедно следващите няколко седмици?
— Изцяло съм на твое разположение.
— Ама наистина ли нямаш нищо против?
— Че що да имам нещо против? — Нарочно се постарах да говоря с раздразнение, защото не исках да разбере колко ми олекна на душата и колко бях въодушевен. Защото планът можеше и да проработи. Помълчах, после добавих: — А тая, другата работа… мислиш ли, че ще успеем да я замажем?
— Де да знам. Може.
Почти бяхме стигнали до северния вход и миг преди да влезем, му посочих разтеклите се букви.
— Сигурно деканът Гаретсън и оня Ебърсоул ще оставят нещата така. Боята изобщо не успя да изсъхне. До утре ще падне.
Скип поклати глава.
— Няма да ги оставят така.
— Защо, бе? Откъде си толкова сигурен?
— Защото Милото няма да позволи.
И, разбира се, беше прав.
37.
За пръв път от седмици насам читалнята на третия етаж опустя за известно време, докато картоиграчите се изсушат и преоблекат. Мнозина от тях се заеха да се погрижат за някои неща, както предложи Скип Кърк в чакалнята пред лекарския кабинет. Но когато с Нейт и Скип се върнахме от вечеря, в читалнята отново се бе възцарила обичайната суетня — играеше се на три маси.