— Как е вашето име, млади човече? Моля ви.
— Нейтан Хопънстанд.
— Е, Нейтан, мисля, че извършителят вече е имал възможността да изпъкне сред останалите — вие не смятате ли? — Ебърсоул се изказваше търпеливо и поучително, малко като даскал. — По-скоро сам да се открои, тъй да се каже. Информиран съм, че този Стоук Джоунс бил ходещ билборд, закичен с такъв пречупен кръст от…
— Престанете да го наричате така! — прекъсна го Скип и аз се постреснах от необуздания гняв, който долавях в гласа му. — Не е никакво пречупено нищо! А знак на мира, по дяволите!
— А вашето име, сър?
— Станли Кърк. За приятелите си Скип. Можете да ме наричате Станли. — Тези думи бяха посрещнати със смутен кикот, на който Ебърсоул не обърна никакво внимание.
— Вижте, господин Кърк, приемам тази странична семантична забележка, но тя не променя факта, че Стоукли Джоунс — при това единствено и само Стоукли Джоунс — се е появявал с този символ в университета още от първия ден на семестъра. Господин Диърборн ми каза, че…
— Господин Диърборн дори не знае какво представлява знакът на мира, нито откъде е дошъл, тъй че би било малко неразумно от ваша страна прекалено да се доверявате на думите му — прекъсна го Нейт. — Най-случайно и аз самият имам този знак на гърба на якето си, господин Ебърсоул. Откъде знаете, че не аз например съм виновникът?
Ебърсоул зяпна. Не много, но достатъчно, колкото да му се развалят съчувствената усмивка и зализаният му фасон като от списание. Деканът Гаретсън на свой ред се намръщи, сякаш бе изказано твърдение, което той не можеше да проумее. Човек много рядко има възможността да свари неподготвен някой добър политик или университетски администратор. Подобни моменти са безценни. Такъв бе за мен онзи миг и до ден-днешен пазя светлия спомен за него.
— Това е лъжа! — викна Милото. Стори ми се по-скоро засегнат, отколкото ядосан. — Защо лъжеш така, Нейт? Ти си последният човек на етажа, от когото бих очаквал…
— Само че не лъжа. Качи се в стаята ми и извади якето ми от дрешника, като не ми вярваш. Иди сам да провериш.
— Н-да, междувременно обърни внимание и на моето — вметнах и се изправих до Нейт. — Старото ми гимназиално яке. Няма как да не го видиш. То е онова със знака на мира на гърба.
Леко присвил очи, Ебърсоул съсредоточено се взираше в нас.
— Точно кога поставихте този знак на дрехите си, млади господа?
Този път Нейт излъга. Вече го познавах достатъчно добре и знаех, че сигурно му е било много трудно… но се държа мъжки:
— През септември.
Това окончателно довърши Милото. Той направо „избесня“, както биха се изразили моите деца, но това не би било точно. Милото се преобрази в Доналд Дък. Е, не взе да подскача нагоре-надолу, да пляска с ръце и да кряка уак-уак-уау-уак, както прави Доналд, когато избеснее, но наистина нададе яростен рев и се плесна по изпъстреното с алени петна чело. Ебърсоул отново го успокои, като този път го сграбчи за ръката. После се обърна към мен:
— А вие кой сте?
— Пит Райли. Изрисувах знака на мира на своето яке, понеже видях на Стоук и много ми хареса. Освен това по този начин исках да демонстрирам, че имам сериозни опасения относно онова, което става във Виетнам.
Милото се отскубна от Ебърсоул. Брадичката му изскочи напред и устните му се разтегнаха в зловеща гримаса, която разкриваше всичките му зъби.
— Помагате на враговете ни, ето какво правите, загубеняци такива! И като сте толкова тъпи, та сами не разбирате, вземете се запишете в курса на полковник Андерсън по Въведение във военната история! Или пък сте най-обикновени страхливци, които…
— Замълчете, господин Диърборн — намеси се деканът Гаретсън. Мълчанието му бе прозвучало някак по-силно от крясъците на Милото. — Тук не е мястото да водим външнополитически спор, нито пък моментът е подходящ за окачествяващи реплики. Тъкмо напротив.
Милото сведе пламналото си лице, забоде поглед в пода и прехапа устни.
— А вие, господин Райли, кога поставихте знака на мира на своето яке? — продължи да ни разпитва Ебърсоул. Гласът му си звучеше любезно, но погледът му стана злобен. Струва ми се, вече си даваше сметка, че Стоук ще им се изплъзне, което го караше да се чувства адски нещастен. Милото беше същата стока като тоя тип, който през 1966 беше екземпляр от нов вид сред университетската фауна на Америка. Времената призовават хората, както казва Лао-Дзъ, а в края на шейсетте времената имаха нужда от такива като Чарлз Ебърсоул. Той не беше просветител — той беше насилник със свободно избираема специалност „Връзки с обществеността“.