— Само искам да кажа, че е в състояние да каже какво ли не. Може би дори да си вярва. Но в действителност изобщо не осъзнава какво точно става.
Ебърсоул отново се усмихна ледено:
— Мисля, че схващам същината на вашия довод, господин Кърк. Искате да ни уверите, че господин Джоунс не е отговорен за надписа на стената, но дори ако си признае, не бива да приемаме думите му за чиста монета.
Скип се усмихна — с хиляда вата усмивка, от която сърцата на момичетата се разпърхваха като птичета.
— Абсолютно. Точно това е същината на моя довод.
Последва кратко мълчание, после деканът изрече думите, които спокойно можеха да послужат за епитафия на цялата епоха:
— Момчета, вие ме разочаровате. Да си вървим, Чарлз, няма какво повече да правим тук.
Гаретсън стисна куфарчето си, извърна се рязко и закрачи към изхода.
Ебърсоул май се изненада, но бързо го последва. И така Милото остана да се гледа с подопечните си обитатели на третия етаж с взаимно недоверие и упрек.
— Много ви благодаря, момчета. — За малко да се разплаче. — Благодаря ви за цялата тази шибана лайнарщина.
Намусено се врътна и си излезе с наведена глава, стиснал папката в ръка. На следващия семестър се изнесе от „Чембърлейн“ и се присъедини към някакво академично братство. Ако трябва да сме обективни, вероятно това бе най-правилното решение. Както би казал Стоук, Милото изгуби подкрепата на обществото.
40.
— Значи и ти си го откраднал — бяха първите думи на Стоук Джоунс от леглото в лазарета, когато най-сетне се възстанови достатъчно, за да може да говори. Тъкмо му разказах как вече почти всички в общежитието носят пилешкото краче поне на една своя дреха, като си мислех, че новината ще го зарадва. Бях сгрешил.
— Я се успокой, човече. — Скип го потупа по рамото. — Не се възпламенявай толкова.
Стоук въобще не го погледна. Черните му очи не се откъсваха от мен.
— Значи не стига, че сте си приписали заслугата, ами на всичкото отгоре сте откраднали и знака на мира. А в портфейла ми погледнахте ли? Мисля, че имам десетина долара. Да ги бяхте взели и тях. Че да е чиста работата.
Извърна глава и се закашля. В този студен зимен ден в началото на декември 1966 изглеждаше много по-възрастен от осемнайсетте си години.
Това се случи на петия ден, след като се гмурна в долчинката при Бенет. Съдейки по впечатленията си от изминалите дни, лекарят — казваше се Карбъри — явно бе стигнал до извода, че независимо от странното си поведение в деня на злополуката, повечето от нас явно са приятели на Стоук, защото постоянно се отбивахме да питаме как е. Карбъри работеше в университетския медицински пункт — предписваше рецепти за възпалено гърло и наместваше навехнати китки — поне от сто години и вероятно знаеше, че поведението на младежите и девойките, с които постоянно се сблъскваше, често е съвършено необяснимо. Макар на вид възрастни хора, мнозина още надраскали детинските си чудатости. Например представлението на Ник Праути пред декана на мъжете — какво повече да ви говоря.
Карбъри така и не ни каза колко тежко болен е бил Стоук Една от помощничките в кабинета (май още на втората ни среша вече беше почти влюбена в Скип) ни осветли по въпроса — не че беше необходимо. Фактът, че Карбъри настани нашия приятел в самостоятелна стая вместо в общото отделение, навеждаше на някои мисли; малката подробност, че през първите четирийсет и осем часа изобщо не ни допусна до леглото му, бе още по-сериозен довод; но най-красноречиво бе решението му да го задържи в университета, вместо да го откара в окръжната болница, която се намираше на двайсетина километра от колежа. Карбъри не бе посмял да го премести дори с университетската линейка. Стоук Джоунс бая бе загазил. Според момичето имал пневмония, лека степен на хипотермия от ледената баня и над четирийсет градуса температура. Тя чула Карбъри да говори по телефона и да обяснява, че ако дробовете на Стоук са били повредени от недъга или ако е бил трийсет-четирийсетгодишен човек, почти със сигурност е щял да умре.
Ние със Скип бяхме първите му посетители. Сигурно при всеки друг от общежитието в подобна ситуация би се появил поне един родител, но ние вече знаехме, че случаят на Стоук е различен. А ако е имал други роднини, те въобще не си дадоха труда да се разкарат дотук.
Разказахме му всички последвали случки с изключение на едно: смехът, който избухна в читалнята, когато го забелязахме как шляпа по алеята, и продължи до мига, когато го донесохме полуприпаднал в лазарета. Мълчаливо изслуша разказа ми за идеята на Скип да разкрасим всичките си учебници и дрехи със знака на мира, за да не го накажат. Дори Рони се съгласи да се присъедини към инициативата. Разказахме му, за да съгласува своята версия с нашата, а също и за да знае, че ако се нагърби с вината/заслугата за надписа, ще ни създаде неприятности. Казахме му го, без да го формулираме директно. Нямаше и нужда. Краката му може и да не бяха в ред, но сивото му вещество си работеше прекрасно.