Нашите преподаватели се оказаха далеч по-снизходителни, отколкото очаквах — повечето протягаха ръка не само да ни помогнат да наваксаме, но и да изкараме достатъчно високи бележки, за да задържим стипендиите. Единствен преподавателят на Скип по висша математика се оказа напълно бездушен, но пък там Скип се справяше достатъчно добре и без специална помощ. След години си дадох сметка, че пред мнозина от тези хора решението е било въпрос на морал, не толкова на академични принципи: не са искали да прочетат името на бивш свой студент в списъка със загинали и да се питат дали не са донякъде виновни; да си казват, че разликата между две и три минус е всъщност разликата между здраво и читаво момче и безчувствено, сляпо и глухо създание в някоя клиника за ветерани.
42.
След една подобна среща — когато семестриалните изпити вече застрашително наближаваха, Скип отпраши да зубка и да се налива с кафе в Мечешката бърлога със своя помощник по антропология. Аз бях на смяна в стола. Когато най-сетне изключихме конвейера, се върнах в общежитието да уча. На минаване през фоайето реших да си проверя пощата и вътре намерих розово известие за бандерол.
Беше опакован с амбалажна хартия и канап, но беше освежен с лепенки с коледни камбанки и имел. Адресът на подателя ми се отрази като неочакван юмрук под лъжичката: Каръл Джърбър, Броуд Стрийт № 172, Харуич, Кънектикът.
Не бях опитвал да й се обаждам, и то не само защото бях зает да спасявам собствената си кожа. Мисля, че не си бях дал сметка за истинската причина чак докато видях името й на пакета. Бях убеден, че се е върнала при Съли-Джон. И че онази нощ, когато правихме любов в моята кола под звуците на старите шлагери, вече е минало. Че аз съм вече минало.
На малкия грамофон на Нейт се въртеше Фил Окс, н самият Нейт хъркаше, похлупен с един брой на „Нюзуик“. На корицата имаше снимка на генерал Уилям Уестморленд. Седнах на бюрото, посегнах да развържа канапа, после се замислих. Пръстите ми трепереха. „Сърцата са яки — каза тя. — Рядко се случва да се разбият. В повечето случаи просто се превиват.“ Права е, разбира се, но като гледах коледния подарък, който ми беше изпратила, моето ме болеше, при това много. И макар че грамофонът въртеше Фил Окс, долавях по-стара и по-мелодична музика. Чувах „Платърс“.
Дръпнах канапа, скъсах тиксото, махнах кафявата ха тия и най-сетне се добрах до малка бяла кутия от универсален магазин. Вътре беше скрит моят подарък, опакован в лъскава червена хартия и вързан с бяла копринена панделка. Имаше още квадратен плик, адресиран до мен вече познатия ми почерк. Отворих плика и измъкнах картичка марка „Холмарк“ — когато държите да изпрати най-доброто, и така нататък. Като отворих картичката подаръка ми изпадна изрезка от вестник. Изданието се наричаше „Харуич Джърнъл“. В горното поле, точно над заглавието, Каръл беше написала: „Този път успях — Пурпурно сърце! Не се тревожи — 5 шева в спешно отделение и се прибрах за вечеря.“
Заглавието гласеше: „6 РАНЕНИ, 14 АРЕСТУВАНИ в ПРОТЕСТНА ДЕМОНСТРАЦИЯ ПРЕД ВОЕННОТО ОКРЪЖИЕ, КОЯТО ПРЕРАСНА В ПОБОЙ“. Снимката беше пълен контраст на предишната от вестника в Дери, на която всички — дори ченгетата и строителните работници, които набързо бяха импровизирали собствена контрапротестна демонстрация — изглеждаха някак спокойни. В „Харуич Джърнъл“ обаче хората изглеждаха доста разгневени, объркани и на около две хиляди светлинни години от „спокойни“. От едната страна се виждаха някакви типове със строителни каски на главите и татуировки по мускулестите ръце, а на лицата им бе изписано омерзение — срещу тях гневни младежи с дълги коси. Един дори бе протегнал ръце на презрително нахилено трио от противника, сякаш искаше да им каже: „Елате де, разкъсайте ме на парченца.“ Между двете групи стояха полицаи, на вид напрегнати и изнервени.
Отляво (Каръл беше нарисувала стрелка, сякаш и сам нямаше да видя) беше познатото яке с надпис „Харуичка гимназия“. Главата пак беше извърната, но този път право срещу обектива. Кръвта, която се стичаше по лицето, се виждаше много по-ясно, отколкото ми се искаше. Да си Драска шеговити стрелкички и майтапчийски забележки в полето колкото си иска — но на мен никак не ми беше до майтап. Това по лицето й да не е шоколадов сироп! Някакво ченге я стискаше за ръката. Но момичето на снимката явно нямаше нищо против — нито против ченгето, нито против разбитата си глава, от която течеше кръв (ако този миг въобще забелязваше, че й тече кръв). Момичето на снимката се усмихваше. В едната си ръка стискаме лозунг „СПРЕТЕ УБИЙЦИТЕ!“ Другата размахваше пред обектива с протегнат показалец и среден пръст под формата на латинското V. V като victory, реших тогава, но, разбира се, значението на този знак беше съвсем друго. През 1969 V вървеше с пилешкото краче като домати със сирене.