Преди да е свършил с обличането, идва времето за покаяние.
Отива до един от шкафовете и прехвърля папките, като търси тези от 1983 година. После започва да ги разлиства: януари-април; май-юни; юли; август(той винаги пише повече през лятото); септември-октомври и най-сетне последната папка ноември-декември. Изважда папката и сяда зад бюрото. Прехвърля листовете, изпълнени със ситен почерк. Има няколко различни варианта на написаното, но смисълът е един и същ: горещо съжалявам.
Тази сутрин пише само десет минути, като не се отклонява от темата: горещо съжалявам. Написал е тази фраза поне два милиона пъти досега… и това е само началото. Да се изповяда щеше да е по-бързо, но той иска да го направи по дългия начин.
Свършва — не, той никога не свършва, а просто засега е достатъчно — и поставя папката на мястото й.
После отново се приближава към шкафовете. Отваря този, който е долу при краката му, и започва да мърмори, но не „И ти ли чуваш това, което и аз“, а песента на „Доорс“ за това как денят разрушава нощта и нощта разделя деня.
Изважда отвътре синя риза и износени панталони. Затваря средното чекмедже и отваря най-горното. Тук има албум с изрезки и стари военни обувки. Той изважда албума и поглежда червената му подвързия. На нея е залепена думата СПОМЕНИ, изписана в златно. Този албум е от евтините. Може да си позволи и по-скъп, но не винаги имаш право да правиш това, което можеш да си позволиш.
През лятото пише повече думата „съжалявам“, но спомените спят. През зимата, най-вече около Коледа, отново се събуждат. Тогава той иска да погледне в албума, пълен с изрезки и снимки, на които всички изглеждат невероятно млади.
Днес оставя албума, без да го отваря, и взима обувките. Те са идеално лъснати и изглеждат така все едно ще издържат до деня на Страшния съд. Дори и след това. Не са стандартните военни обувки — тези са за скокове, 101-ви военновъздушен батальон. Но няма проблем. Той не се опитва да се облече като войник в действителност. Ако искаше, щеше да го направи.
Освен това няма причина да е безразличен към праха тук и внимава как се облича. Не вкарва панталоните в ботушите си, разбира се. Ще се отправи към Пето Авеню през декември, а не към Меконг през август, където щеше да гъмжи от буболечки и змии. Въпреки това се опитва да изглежда изряден. Да изглежда добре е толкова важно за него, колкото е и за Бил, дори е по-важно. Да уважаваш работата си и работното си място, значи да уважаваш и самия себе си.
Последните необходими вещи са в едно от горните чекмеджета на бюрото: грим и тубичка гел. Изсипва малко от грима в ръката си. Нанася го на лицето си бързо и опитно, за да си придаде почти истински слънчев загар. Когато е приключил с това, втрива малко от гела в косата си и после я сресва назад. Това е последният етап от приготовленията му. Няма и следа от средностатистическия човек, който преди час слезе на Гранд Сентрал. Човекът в огледалото прилича на военен наемник. В лицето сякаш се крие някаква мълчалива потискана гордост — нещо, в което хората няма да се загледат. Изпитват тъга, ако го правят. Уили знае защо е така. Виждал го е. Той не пита защо се случва именно това. В живота му няма много въпроси и това го устройва.
— Добре — казва си и затваря чекмеджето на бюрото. — Добре изглеждаш, войнико.
После отива до гардероба и изважда червеното яке, което е с двойно лице, и чантата. Слага якето на стола, а чантата оставя на бюрото. Отваря капака и сега чантата заприличва на куфарите на търговците на часовници и съмнителни златни верижки. Вътре има само няколко от вещите на Уили. Едната от тях е разглобена, за да може да се събере. Има табела, ръкавици, от тези, които се носят в студено време, и трета ръкавица, която не прилича на другите две. Той взима двете ръкавици (ще има нужда от тях днес), а след това изважда табелата. За краищата й е захваната връвчица, така че да може Уили да я закачи на врата си. После затваря кутията и слага табелата върху нея. На бюрото цари безпорядък, но това е единствената повърхност, която може да използва.
Мърморейки (тук преследваме късмета си, там заравяме съкровищата си) той отваря другото чекмедже на бюрото, разбутва моливите и химикалките и изважда ножиците си. После взима фолиото, развива го и внимателно го разпъва около правоъгълната табела. След това захваща отрязаното парче за табелата, поглежда го и се възхищава.
— Идеално!
Телефонът иззвънява и той се обръща към него с присвити очи. Звъни веднъж. Два пъти. Три пъти. На четвъртото позвъняване се включва телефонният секретар.