— И ти ли чуваш това, което и аз — започва да си тананика той. — И ти ли усещаш това, което и аз…
Пет минути по-късно затваря вратата, на която пише: „Щатска фирма за оценка на недвижими имоти“ и я заключва. После си тръгва. Когато се качва в асансьора, си спомня гласа на жена си: „Шейкове. Не забравяй да купиш шейкове.“
— Трябва да купя и канела — изрича на глас. Тримата, които са в асансьора заедно с него, го поглеждат учудено, а Бил се усмихва.
Навън завива към Гранд Стейшън. В главата му се върти само една мисъл, докато вдига яката на палтото си, за да се предпази от падащия на парцали сняг. „Дядо Коледа, който беше застанал навън, днес си е изкарал достатъчно пари за храна.“
ПОЛУНОЩ
— Шарън?
— М-м-м-м?
Бяха се любили, след като семейство Дабрис си тръгнаха, и сега тя се унася. Всичко е наред, защото и на него му се спи. Има чувството, че изведнъж всичките му проблеми започват да се решават… или че Господ ги решава.
— След Коледа може би ще си взема една седмица почивка. Трябва ми време, за да си намеря някои необходими неща. Да поразгледам някои нови места. Мисля да сменя мястото, на което стоя. — Тя не трябва да знае какво смята да прави Уили Слокъм в седмицата след Нова година. Не трябваше да я кара да се притеснява.
— Добре — отговаря тя. — Иди на кино, докато си почиваш. — Докосва ръката му в тъмното. — Толкова много работиш. Освен това си си спомнил за шейковете. Не мислех, че ще се сетиш. Много съм ти благодарна, скъпи.
Той се усмихва на последните й думи. Не може да се сдържи. Шарън е изключителна.
— Семейство Ален са добре, но Дабрис са много скучни, нали?
— Да — позволява си да отговори той.
— Ако роклята й беше с по-дълбоко деколте, тя вероятно би могла да си намери работа в някой бар за стриптийз.
Той не отговаря, но отново се усмихва.
— Тази вечер се получи добре, нали? — пита го тя. Няма предвид гостите им.
— Да, беше страхотно.
— Как мина денят ти? Нямах възможност да те попитам.
— Много добре, Шарън.
— Обичам те, Бил.
— И аз те обичам.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Докато заспива, си мисли за мъжа с червения пуловер. Малко по-късно вече не мисли, а сънува. „Шейсет и девета и седемдесета бяха най-лошите години — казва мъжът, застанал пред него на улицата. — Бях на хълма Хамбургер с Трета дивизия 187-ти батальон. — После лицето му става по-спокойно. — Но сега имам това. — Той изважда бяла брада от вътрешния джоб на палтото си. — Имам и това. — От десния си джоб вади червена шапка, на дъното на която звънят монети. — Виждаш ли — казва и започва лека-полека да изчезва. — Винаги има компенсации. Дори и за най-големите слепци.“
После сънят свършва и Бил Шърман спи спокойно до шест и петнайсет на следващата сутрин, когато го събужда часовникът.
1999: Когато някой умре, мислиш за миналото
Защо сме във Виетнам
Когато някой умре, ти си спомняш за миналото. Съли вероятно го е знаел през целия си живот, но едва на погребението на Пагс го осъзна.
Бяха минали вече двайсет и шест години от момента, когато хеликоптерите излитаха, препълнени с бежанци от покрива на американското посолство в Сайгон, и повече от трийсет години от тогава, когато бяха спасили Джон Съливан, Уили Шърман и още една дузина мъже от онази поляна. Тогава Съли-Джон и неговият съгражданин бяха героите, които бяха там, когато хеликоптерите кацнаха. Съли си спомняше как лежи на грапавия под на излитащия хеликоптер и крещи някой да дойде да го застреля. Спомняше си също как Уили крещеше, че е сляп. „Сляп съм! — викаше той. — Исусе скапани Христе, сляп съм!“
После му стана ясно — въпреки че половината му вътрешности се влачеха по земята, а топките му липсваха — че никой от присъстващите няма да изпълни молбата му, както че и той самият няма да може да го направи. На него не му харесваше нито един от тези варианти, така че помоли някой да махне проклетата мамасан. Искаше някой да я хвърли през вратата или просто да я махнат от нето. Вече трябваше да е мъртва? Не можеха ли да я изхвърлят навън? Проблемът беше, че не преставаше да го гледа и това му беше достатъчно.
До момента, в който ги прехвърлиха в един по-голям хеликоптер модел „Медевак“, за да ги отведат до едно Място, което всички наричаха „Градът на пикльовците“, Съли вече беше разбрал, че никой от присъстващите не вижда старата мамасан. Това беше старата мамасан със зелени панталони, оранжева риза и китайски гуменки, които сега бяха червени на цвят. Старата мамасан беше приятелката на Маленфант, големия картоиграч. Днес Маленфант ги беше извел насред една поляна. Там бяха всичките — той, Дийфенбейкър, Слай Слокъм и останалите момчета. На Маленфант не му пукаше, че в джунглата гъмжи от партизани и снайперисти. После се оказа, че Рони Маленфант е убиец, а хлапето, от което Съли се беше страхувал навремето в родния си град, му беше спасило живота. Съли лежеше на пода на хеликоптера и вятърът поклащаше висящите му вътрешности. Както казваше Арт Линклетър, това доказва, че хората са смешни.