Един следобед през последното лято преди настъпването на 2000 година Боби Гарфийлд се завърна в Харуич, щата Кънектикът. Най-напред отиде на гробището «Уест Сайд» на погребалната церемония, която се състоя на семейния парцел на семейство Съливан. За стария Съли-Джон се насъбра огромна тълпа — статията в «Поуст» бе докарала маса народ. Неколцина дечица се изплашиха до смърт и ревнаха, когато почетната рота на Американския легион даде залп. След службата имаше панихида в местния клуб на Американските ветерани. Боби се отби за малко — колкото да хапне парче торта с чаша кафе и да се обади на господин Оливър — но не видя никакви познати, а искаше да посети някои места, докато е още съвсем светло. Почти четирийсет години не се бе връщал в Харуич.
На мястото на прогимназията и гимназията «Сейнт Гейбриъл» беше издигнат търговски център «Нътмег». На мястото на пощата имаше празна площадка. Железопътната гара още гледаше към Площада, но каменните колони на пешеходния надлез бяха покрити с графити, а будката за вестници на господин Бъртън бе затворена и закована с дъски. Тревните площи между Ривър Авеню и Хюсатоник още си стояха, но патиците бяха изчезнали. Боби помнеше как веднъж грабна една птица и замери с нея някакъв мъж в тъмен костюм — звучи малко невероятно, но наистина беше така. «Ще ти дам два долара, ако ми позволиш да ти духам» — каза мъжът и Боби му метна една патица. Сега го напушваше смях при спомена за тази случка, но тогава оня кретен му изкара акъла.
На мястото на «Ашър Емпайър» се извисяваше огромен склад на UPS. По продължението на Ашър Авеню в посока Бриджпорт, точно на ъгъла, където булевардът се влива в Пюритан Скуеър, едно време се намираше «Уилям Пен Грил», но сега заведението беше изчезнало и на негово място бяха построили «Пица Уно». Боби се замисли дали да влезе. Стомахът му беше вече на петдесет години, както и всички останали части на тялото му, и пицата не му понасяше много-много.
Само че това бе чисто и просто оправдание. В главата му веднага ще нахлуят образи, ето коя бе истинската причина — изведнъж пред очите му ще наизникнат паркирани на тротоара огромни просташки коли, боядисани в цветове толкова ярки, че чак крещящи.
Боби зави и се върна в самия Харуич — да пукне, ако закусвалнята «Колъни» не си е на мястото, и да пукне, ако менюто не предлага хотдог. Хотдогът не е по-подходящ от шибаната пица, но кой се интересува от това. Прилосек за какво е, нали за редки гастрономически неволи, породени от някой спомен? Глътна едно хапче и се натъпка с два хотдога. Още ги продаваха в ония мазни картонени джобове и бяха все така божествени както едно време.
Накрая изгълта и един пай със сладолед, после излезе навън и застана край колата си. Реши да я остави тук — трябваше да се отбие само на две места, които бяха съвсем наблизо, и спокойно можеше да отиде пеш. Взе спортния сак от предната седалка и бавно закрачи покрай «Спайсърс», който се беше разраснал в огромен магазин «7-11» с бензинови колонки отпред. Като го отминаваше, дочу гласове, призрачни гласове от 1960 — гласовете на близначките Сигсби.
Мама-тати бой.
Мама каза нас вън.
Що правиш така, глупав стар Боби Гарфийлд?
Глупав стар Боби Гарфийлд, да — това бе той. Може и да е поумнял малко с годините, но надали чак толкова.
Заизкачва се по стръмната Броуд Стрийт и на половината път забеляза на тротоара избеляла дама. Клекна да я разгледа по-внимателно, потърквайки с пръст тебеширените очертания по краищата.
— Господине? Добре ли сте? — Млада жена с огромен плик «7-11» в ръце гледаше Боби със смесени чувства на тревога и недоверие.
— Нищо ми няма, добре съм — отвърна той, изправи се и изтупа ръце. И наистина се чувстваше добре. Край дамата нямаше ни една луна или звезда, камо ли комета. А и докато обикаляше из града, никъде не забеляза обяви за изгубени домашни любимци. — Добре съм.
— Ами хубаво, радвам се за вас — сопна се младата жена и забърза по своя път. Дори не се усмихна. Боби я проследи с поглед, после отново закрачи, питайки се какво ли се е случило с близначките Сигсби и къде ли са сега. Помнеше как като говореше веднъж за времето, Тед Бротиган го нарече «плешивия стар измамник».
Но едва когато съзря Броуд Стрийт № 149, Боби си даде сметка, че е бил сто процента сигурен, че сградата е превърната във видеотека, закусвалня или бакалница. Но кооперацията си стоеше непокътната, само дето някогашните зелени дървени парапети сега бяха боядисани в кремаво. На верандата имаше велосипед и Боби си спомни как отчаяно желаеше да има велосипед през онова последно лято в Харуич. Дори си събираше пари в буркан с етикет «Велосипеден влог» или нещо подобно.