— И ще вадиш зайци и какви ли не боклуци от него — довърши Боби и извърна поглед от поле «Б». Засмя се, отри очи, после прекара длан по темето си. Ни косъм не беше останал — последните кичури окапаха точно когато си му беше времето, преди петнайсет години. Прекоси алеята (през 1960 бе посипана с чакъл, а сега бе асфалтирана и маркирана със знаци и надписи «САМО ЗА ВЕЛОСИПЕДИ, ЗАБРАНЕНО ЗА РОЛЕРБЛЕЙДОВЕ!») и седна на една пейка — сигурно същата, на която бе седял, когато Съли го покани да отидат на кино, но Боби отказа, защото искаше да си довърши «Повелителят на мухите». Остави спортния сак на пейката.
Точно отсреща беше горичката. Беше сигурен, че това е същата горичка, където го заведе Каръл, когато се разплака. Скри го, за да не го види никой как надува гайдата като бебе. Никой, освен нея. Дали не го прегърна, докато се наплаче? Не помнеше точно, но май беше така. По-ясен бе споменът за срещата с трите момчета от «Сейнт Гейб», които за малко да ги натупат. Приятелката на майката на Каръл ги спаси. Не й помнеше името, но тя се появи точно навреме… както онзи морски офицер изникна тъкмо навреме да отърве задника на Ралф на края на «Повелителят на мухите».
«Рионда, така се казваше. Заплаши ги, че ще ги обади на свещеника, а той ще каже на техните.»
Но Рионда не била там, когато същите момчета намерили Каръл. Дали щеше да загине в пожара в Лос Анджелис, ако Хари Дулин и неговите приятелчета не я бяха пребили? Не се знае със сигурност, но Боби смяташе, че отговорът е може би не. Дори сега сви юмруци при мисълта: «Ама после падна ли ми, Хари? Падна ми, и още как.»
Но вече беше твърде късно. Вече всичко се беше променило.
Боби разтвори сака, порови вътре и извади транзистор на батерии. Далеч не можеше да се мери с онова страшилище, което се размина с него на път към съблекалните, но щеше да му свърши работа. Трябваше само да го включи — вече беше настроено да хваща УКНД, Домът на старите шлагери в Южен Кънектикът. Трой Шондъл пееше «Този път». Боби беше доволен.
— Съли — каза той, зареял поглед в горичката, — ти беше точно копеле.
Зад него долетя много строг женски глас:
— Няма да вървя с вас, ако псувате.
Боби толкова рязко се извъртя, че радиото се плъзна от скута му и падна в тревата. Не виждаше лицето на жената — тя бе просто силует на фона на червеното небе, което се простираше от двете й страни като криле. Понечи да каже нещо, но не успя. Дъхът му бе замрял, а езикът му лепнеше на небцето. Дълбоко в себе си долови глас, който размишляваше: «Значи това означава да видиш призрак?»
— Боби, добре ли си?
Тя с бързи крачки заобиколи пейката и червеният залез го заслепи право в очите. Боби зяпна, вдигна ръка и затвори очи. Долови парфюм… или аромат на летни треви? Кой знае. Като отвори очи, продължаваше да не вижда нищо, освен очертанията на женския силует — вместо лицето й пред очите му играеше зелен отпечатък на заслепилото го слънце.
— Каръл? — дрезгаво изрече. — Мили Боже, ти ли си наистина?
— Каръл ли? Не познавам никаква Каръл. Името ми е Дениз Шуноувър.
И все пак беше тя. За последен път я видя, когато бе едва единайсетгодишна, но беше сигурен, че е тя. Трескаво разтърка очи. Диджеят се обади сред тревата:
— Това е УКНД, където вашето минало е вечно настояще. Ще чуете Клайд Макфатър. Той иска да ви зададе «Любовен въпрос».
Естествено — нали затова бе дошъл? Със сигурност не е тук заради Съли, или поне не само заради Съли. Същевременно бе толкова убеден, че е мъртва. От мига, в който видя изгорялата до основи къща в Лос Анджелис, бе абсолютно сигурен. И как го болеше сърцето, сякаш ги деляха не четирийсет години, а два телефонни разговора и разходка по улицата.
И докато Боби упорито мигаше и се опитваше да прогони плуващото слънчево петно от очите си, жената се наведе и решително го целуна по устните, после му прошепна на ухото:
— Трябва да се прибирам. Имам да правя салата. Какво е това?
— Последните ти думи, с които се разделихме като деца — отговори и се обърна към нея. — Ти дойде. Ти си жива и дойде.
Заслепението му почти бе преминало и най-сетне успя да разгледа лицето й, озарено от лъчите на залязващото слънце. Беше красива въпреки белега, който се спускаше от дясното й око чак до брадичката… а може би тъкмо заради него. Около очите й имаше бръчици, но кожата на челото и около устните й бе съвършено гладка.
Боби с удивление откри, че косата й съвсем се е прошарила.
Сякаш прочитайки мислите му, тя протегна ръка и погали голото му теме:
— О, толкова ми е мъчно — възкликна… но на Боби му се стори, че съзира едновремешните дяволити пламъчета в очите й. — Имаше най-разкошната коса на света. Рионда все повтаряше, че тя е половината от любовта ми към теб…