— Името ми е Бротиган, госпожо, но бих се радвал, ако вие и момчето ви ме наричате Тед.
— Да, добре. Ами, Робърт закъснява за училище, а аз — за работа. Беше ми приятно да се запознаем господин Братиган. Хайде, Боби. Tempus fugit.
Тя тръгна надолу но хълма към града. Боби се запъти нагоре (като вървеше по-бавно) към основното училище „Харуич“ на Ашър Авеню. След три-четири крачки той се спря и се обърна назад. Беше се сетил, че майка му се държа грубо и надменно с господин Бротиган. Да бъдеш надменен беше най-лошият порок за приятелите му. Каръл мразеше надменните, както и Съли-Джон. Господин Бротиган щеше да бъде на половината път надолу по склона и затова Боби реши да се обърне и да му се усмихне. Така човекът щеше да знае, че поне един член на семейство Гарфийлд не е надменен.
Майка му също се беше спряла и гледаше назад. Беше го направила не защото отново искаше да погледне господин Бротиган. Не, тя гледаше сина си. Майка му знаеше, че Боби ще се обърне преди още самият той да го е осъзнал, и това промени обичайното му добро настроение. Понякога майка му казваше, че в Саратога ще вали сняг, и вероятно беше права, а Боби никога не успяваше да го каже преди нея. На колко години трябваше да стане човек, за да може да изпревари майка си? Двайсет? Трийсет? Или може би трябваше да се изчака, докато тя остарее и загуби разсъдъка си?
Господин Бротиган не беше тръгнал наникъде. Той стоеше на тротоара, превит под тежестта на трите си куфара, два от които държеше в ръце, а третият притискаше под мишницата. Трите хартиени торби беше поставил на тревата. Беше застанал точно между тях като бариера или нещо подобно.
Лиз Гарфийлд не сваляше поглед от сина си. „Тръгвай — казваше му тя с очи. — Не проронвай и дума. Той е нов тук. Дошъл е един Господ знае откъде и половината му неща са в пазарски хартиени пликове. Не казвай нищо, Боби. Просто тръгвай.“
Той обаче не го направи. Причината може би беше в това, че беше получил карта за библиотеката вместо колело.
— Беше ми приятно да се запознаем, господин Бротиган — извика Боби. — Надявам се градът да ви хареса. Довиждане.
— Приятен ден в училище, синко — отговори господин Бротиган. — Бъди добър ученик. Майка ти е права — Tempus fugit.
Боби погледна към майка си с надеждата, че бунтът му ще успее, но тя беше непреклонна. После майка му се обърна и пое надолу по хълма. Момчето тръгна по своя път към училище, радостно, че беше говорило с непознатия, въпреки че после майка му щеше да го накара да съжалява.
Когато наближи къщата на Каръл Джърбър, извади оранжевата карта и я погледна. Не беше „Шуин“, но все пак си я биваше. Всъщност си беше прекрасна. Щеше да се потопи в световете на стотици нови книги и всичко щеше да му струва само няколко долара. Не казваха ли хората, че мисълта е най-важна?
Е… поне така казваше мама…
Той обърна картата. На гърба майка му беше написала: „За всеки заинтересован: Тази карта е на сина ми. Той има разрешението ми да взима по три книги на седмица от отдела за възрастни от Обществената библиотека в Харуич.“ Отдолу беше подписано: „Елизабет Пенроуз Гарфийлд.“
Под името си като послепис беше добавила: „Робърт носи отговорност, ако не връща книгите на определените дати.“
— Хей, рожденико! — извика Каръл Джърбър и изскочи зад едно дърво пред стреснатия Боби. После го прегърна и го целуна силно по бузата. Боби се изчерви и се огледа дали някой не ги е видял. Господи, толкова трудно беше да бъдеш добър приятел с момиче, а сега и тези целувки, но на него му харесваше. Както всяка сутрин и тази учениците се събираха на групички по пътя си към училището на върха на хълма по Ашър Авеню, но там, където бяха двамата, нямаше никого.
Боби избърса бузата си.
— Хайде стига. Та това ти хареса — засмя се тя.
— Не е вярно — отвърна той, въпреки че му беше харесало.
— Какво ти подариха за рождения ден?
— Карта за библиотеката — рече Боби и я извади. — Тя е за секцията за възрастни.
— Страхотно! — Съчувствие ли забеляза в погледа й? Вероятно не. И какво ако наистина беше съчувствие? — Ето, това е за теб. — Подаде му плик, на който беше напечатано името му. Беше нарисувала сърчица и малки мечета.
Боби отвори плика с неприятно предчувствие и реши, че ако картичката е лигава, както може да се очаква от едно момиче, винаги може да я пъхне в задния си джоб.
Тя не беше такава. Може би малко детска (картинка на дете, яхнало кон, под която беше написано: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, РАЗБОЙНИКО“ с букви, издялани сякаш от дърво), но не и лигава. „С любов, Каръл“ може би беше лигаво, но все пак тя беше момиче и нищо не можеше да се направи.
— Благодаря.
— Знам, че малко е бебешка, но другите бяха още по-зле — обясни Каръл. Малко по-нагоре ги чакаше Съли-Джон и усилено се упражняваше с топчицата на ластик. Сега вече се беше отказал да прекарва топката между краката си. Веднъж беше опитал в двора на училището и си беше разплескал топките. Тогава Съли беше извикал. Каръл и три от нейните приятелки бяха отишли да видят какво се е случило, но всички момчета бяха отговорили, че няма нищо. Съли-Джон беше отговорил същото, въпреки че беше блед и почти се беше разплакал. „Момчетата са загубеняци“ беше казала по този случай Каръл, но Боби не вярваше, че го мисли наистина. Тогава тя не беше целунала Съли, както направи сега с Боби, а целувката й си я биваше. Направо си беше изключителна. Всъщност го беше целунала по-сърдечно, отколкото майка му.