— Как се нарича този квартал? — попита Боби.
— Кой знае? — вдигна рамене Тед. — Преди го наричаха Гръцкия квартал. После дойдоха италианците, пуерториканците, а сега и негрите. Има един романист на име Дейвид Гуудис — от онези, които не се учат в колежите, един гений от улицата — който го нарича „там долу“. Той пише, че във всеки град има такъв квартал, където можеш да си купиш марихуана или говорящ папагал, който говори нецензурни думи, където мъжете седят по пейките и си говорят, като онези там, където жените непрестанно крещят и се карат на децата си да се прибират вкъщи и където продават виното винаги завито в хартиен плик. — Тед посочи към един човек, който държеше хартиена торбичка, от която се подаваше гърлото на бутилка. — Това е просто там долу. Така казва Дейвид Гуудис. Това е мястото, където фамилията ти не ти е нужна и където можеш да си купиш всичко, ако имаш пари в джоба.
„Там долу — помисли си Боби и погледна към трима мургави тийнейджъри, облечени в дънкови якета, които ги наблюдаваха. — Това е земята на острите бръсначи и на сувенирите.“
Кино „Критерион“ и магазинът на Мънси не изглеждаха чак толкова далечни. Но Броуд Стрийт? Тя и целият Харуич изглеждаха като част от някаква друга звездна система.
Най-накрая стигнаха до един бар на име „Ъгловият джоб“. На табелата отдолу беше написано: „Билярд, Електронни игри“. Над входа висеше още едно от онези знамена, на което беше написано: ЗАПОВЯДАЙТЕ В ХЛАДИНАТА ВЪТРЕ. На входа под знамето се разминаха с младеж с тениска и с шапка като онази на Франк Синатра. Носеше дълъг и тънък куфар. „Там държи оръжието си — помисли си Боби. — Скрил е оръжието си, а все едно носи китара.“
— Как си, готин? — обърна се младежът към Боби и се засмя. Боби също му отвърна с усмивка. Младежът направи пистолет с ръката си и го насочи към него. Момчето му отговори по същия начин. Младежът кимна все едно искаше да каже: „Да, и двамата сме готини“ и после пресече улицата, като щракаше с пръсти и си тананикаше някаква мелодия.
Тед огледа улицата. Малко по-нагоре от тях три негърчета си играеха на струята на един отворен противопожарен кран. Назад, откъдето бяха дошли, двама мъже — единият бял, а другият може би пуерториканец — хладнокръвно и съсредоточено сваляха страничните огледала от един паркиран до тротоара форд. Тед ги погледна, въздъхна и после каза:
— „Джобът“ не е място за деца дори и посред бял ден, но няма да те оставя сам на улицата. Хайде. — Хвана Боби за ръката и двамата влязоха вътре.
VII. В „ДЖОБА“. ДА СВАЛИ РИЗАТА ОТ ГЪРБА СИ ЗА ДРУГИТЕ. ПРЕД „УИЛЯМ ПЕН“. СЕКСАПИЛНОТО ФРЕНСКО КОТЕНЦЕ
Първото нещо, което направи впечатление на Боби, беше миризмата на бира. Въздухът беше така наситен с тази миризма все едно хората тук пиеха бира от времето, когато бяха построени пирамидите. После той чу звука от телевизор, който обаче не беше настроен на някой канал за музика, а бяха пуснали следобедните сапунени опери (майка му ги наричаше „О, Джон! О, Марша!“) и потракването на топките на билярдната маса. Едва след като чу всичките тези шумове, очите му лека полека започнаха да свикват с полумрака в заведението…
То беше огромно. Надясно от тях имаше арка, а зад нея се виждаше зала, която изглеждаше безкрайна. Повечето билярдни маси бяха покрити. Няколко обаче бяха облени от ярка светлина и около тях бавно крачеха мъже, които чакаха да се наведат и да изиграят хода си. Около тях на високи столове край стената бяха насядали други, които ги гледаха. Един от тях си лъскаше обувките. С нищо не се отличаваше от другите присъстващи.
Напред се виждаше друга стая, пълна с флипери. Милиарди червени и оранжеви лампички примигваха в надпис, закачен на стената: „Ако бутнете повторно някой от автоматите, ще ви помолим да напуснете.“ Друг младеж, който имаше същата шапка като онзи на входа — вероятно популярната мода за тукашните младежи — се беше надвесил над един от автоматите и припряно натискаше бутоните. На долната му устна бе залепнала цигара, а издигащият се дим минаваше покрай лицето му и сресаната му назад черна коса. Около кръста му беше вързано яке, обърнато наопаки.