— Не е бебешка картичка — отвърна той.
— Не, но много прилича — рече тя. — Мислех да ти купя картичка за възрастни, но те всичките са лигави.
— Да, знам — каза Боби.
— Когато пораснеш, ще бъдеш ли сантиментален, Боби?
— Надявам се, че не. А ти?
— Не. Аз ще бъда като приятелката на мама Рионда.
— Рионда е доста дебела.
— Да, но е страхотна. Аз ще бъда също толкова страхотна, без да съм дебела.
— В нашата къща се нанася нов наемател. В стаята на третия етаж. Мама казва, че там е наистина много горещо.
— Как изглежда? — засмя се Каръл. — И той ли е сантиментален?
— Стар е — отговори Боби и носле се замисли, — но има интересно лице. Мама не го хареса, защото беше сложил някои от нещата си в пазарски хартиени пликове.
Съли-Джон се присъедини към тях.
— Честит рожден ден, копеленце такова! — каза той и потупа Боби по гърба. „Копеленце“ беше любимата дума на Съли-Джон напоследък, а Каръл постоянно използваше „страхотно“. В момента Боби се чудеше коя е неговата любима дума и си мислеше, че „суперготино“ е напълно подходяща.
— Ако говорите глупости, няма да вървя с вас повече — заяви момичето.
— Добре — отвърна Съли-Джон. Каръл беше пухкава блондинка, която приличаше на Бубси Туин. Джон Съливан беше висок, с черна коса и зелени очи. Нещо като Джо Харди. Боби Гарфийлд вървеше между тях и вече беше забравил разочарованието си. Днес беше рожденият му ден, беше се срещнал с приятелите си и животът беше прекрасен. Той прибра картичката от Каръл в задния си джоб, а картата за библиотеката сложи на дъното на предния, откъдето нямаше опасност да бъде открадната. Каръл започна да подскача. Съли-Джон й каза да не го прави.
— Защо? — попита тя. — Обичам да си подскачам.
— Аз пък обичам да казвам „копеле“, но не го правя, ако ме помолиш, нали? — отвърна Съли-Джон замислено.
Каръл погледна Боби.
— Ако просто подскачаш, без да имаш въже, изглежда много по детски, Каръл — добави извинително той, а после вдигна рамене. — Но ако искаш да го правиш, продължавай. Ние нямаме нищо против, нали Съли?
— Да — отвърна той и продължи да си играе с топчето. Въртеше го отпред, отзад, после пак отпред, хоп, хоп, хоп…
Каръл престана да подскача. Тя вървеше между двамата и си представяше, че е приятелката на Боби Гарфийлд, че той има шофьорска книжка и буик и че отиват на рок-концерт в Бриджпорт. Тя смяташе, че Боби е страхотен. И най-невероятното нещо беше, че самият той не го съзнаваше.
Боби се прибра от училище в три часа. Можеше да се прибере и по-рано, но обикновено след училище минаваше през храсталаците покрай Ашър Авеню, където търсеше изхвърлени бутилки, които след това връщаше. Това беше част от плана му да събере пари и да си купи колело до Деня на благодарността. Беше намерил три бутилки от „Райнголд“ и една от „Нехи“. Не беше много, но все пак осем цента си бяха осем цента.
— Капка по капка вир става — беше друга мисъл, която майка му обичаше да казва.
Боби си изми ръцете (някои от бутилките бяха много мръсни), извади една закуска от хладилника, прегледа няколко списания с комикси за Супермен, после извади още една закуска и накрая седна да слуша кънтримузика. После се обади на Каръл, за да й каже, че ще покажат Боби Дарин, когото смяташе за суперготин, особено когато сплиташе пръстите си, докато пееше „Кралицата на танца“, но Каръл вече знаеше. Тя гледаше същия канал с три или четири от тъпите й приятелки. Кикотенето им се чуваше и по телефона. Звукът напомни на Боби за птичките в магазина за птици. В този момент по телевизията Дик Кларк показваше какво огромно количество мазнина може да попие само една от специалните кърпички „Стри-Декс“.
Майка му се обади в четири часа. Каза, че господин Бидърман искал тя да остане на работа до по-късно. Съжаляваше, но вечерята в „Колонията“ по случай рождения му ден се отлагаше. В хладилника имаше телешка яхния, която той можеше да стопли за вечеря, а тя щеше да се прибере към осем и щеше да го целуне за лека нощ. И за Бога, Боби, не забравяй да изключиш газта.