„Те ни усетиха… или усетиха нещо. Моля ти се, Господи, изведи ни оттук! Моля те, изведи ни оттук!“
Таксиметровият шофьор видя пролука в движението напред и успя да премине. Миг по-късно вече се изкачваха по Ашър Авеню. Сърбежът в очите на Боби започна да минава. После изчезна и странната завеса и той видя, че момичето не беше Каръл, нито Бриджит Бардо, а едно от момичетата от календара в „Ъгловият джоб“, което във въображението му беше съвсем голо. Вече не се чуваше радиото. Ароматите на сапун и парфюм също бяха изчезнали. Тя беше напълно безжизнена и се беше превърнала в…
— Тя е просто една снимка, залепена на тухлената стена — рече Боби и се изправи.
— Какво казваш, хлапе? — обърна се шофьорът и изключи радиото. Мачът беше свършил и сега вървеше някаква реклама на цигари.
— Нищо — отвърна Боби.
— Предполагам, че това е от слънцето, нали? Натовареното движение, горещините… Винаги става така. Изглежда и твоят приятел не е съвсем в час, а?
— Не — рече Тед. — Докторът е на линия. — После изправи гърба си и се намръщи, когато костите му изпукаха. — Май наистина съм заспал. — Погледна през задното стъкло, но ресторантът вече не се виждаше. — Янките победиха, нали?
— Разбира се. Направо ги разбиха — отвърна шофьорът и се засмя. — Не разбирам как можете да спите, докато играят „Янките“.
Завиха по Броуд Стрийт и две минути по-късно таксито спря пред номер 149. Боби погледна къщата, като едва ли не очакваше да види, че са я пребоядисали или са построили ново крило отстрани. Чувстваше се така все едно не е бил тук поне десет години. До известна степен това си беше така — нали беше видял Каръл Джърбър като голяма?
„Ще се оженя за нея“ — реши, когато слизаше от таксито. На Колония Стрийт кучето на госпожа О’Хара не спираше да лае, сякаш искаше да отрече този живот.
Тед се наведе край вратата на шофьора с портфейл в ръка. Извади две банкноти от един долар, замисли се и добави още една.
— Задръжте рестото.
— Вие сте истински джентълмен — рече човекът.
— Не, той е симпатяга — поправи го Боби и се засмя, докато таксито потегляше.
— Хайде да влезем вътре — каза Тед. — Тук не е безопасно за мен.
Изкачиха стълбите на верандата и Боби отвори вратата със своя ключ. Не спираше да мисли за странната завеса, която се беше появила пред очите му и за сърбежа. Завесата беше по-страшна, защото имаше чувството, че ослепява.
— Те видяха ли ни, Тед? Усетиха ли ни или каквото там правят?
— Знаеш, че ни усетиха… но не допускаха, че сме толкова наблизо. — Когато влязоха в апартамента на семейство Гарфийлд, Тед свали тъмните си очила и ги прибра в джоба на ризата си. — Ти се прикри много добре. Тук е направо като в пещ!
— Защо мислиш, че не са разбрали колко близо се намираме?
Тед застана неподвижно, докато отваряше прозореца, и погледна Боби през рамо.
— Ако знаеха, тяхната лилава кола щеше да спре зад таксито ни, когато пристигнахме тук.
— Това там не беше кола — рече Боби и започна да отваря другия прозорец, като първо дръпна завесите, които бяха топли като застоялия въздух в апартамента. — Не знам какво беше, но само приличаше на кола. И това, което усетих от тях… — Боби потрепери.
Тед премести вентилатора си и го постави на една от полиците на Лиз.
— Те се прикриват както могат, но въпреки това ние ги усещаме. Дори и хората, които не ги познават, понякога ги усещат. Малко от истинската им същност може да се види, а това, което е отдолу, е много грозно. Надявам се никога да не разбереш колко е грозно.
Боби също се надяваше.
— Откъде идват те, Тед?
— От едно тъмно място. Тед коленичи и включи вентилатора. В стаята сякаш стана малко по-хладно, но не като в „Ъгловият джоб“ или в кино „Критерион“.
Тед продължаваше да стои на колене до контакта. Изглеждаше така все едно се моли. Боби си помисли, че старият човек е изтощен до смърт. Как щеше да избяга от отрепките? Нямаше да стигне и до магазина на Спайсър, без да се спъне и да падне.
— Да — рече най-сетне той. — Те идват от друг свят. От друго място и време. Това е всичко, което мога да ти кажа. Опасно е да знаеш повече.