Според часовника в гостната вече беше девет и половина. Ако Боби си беше направил правилно сметките, осмият рунд вече трябваше да е свършил.
— Харесва ли ти „Наследникът“?
Боби беше толкова погълнат от собствените си мисли, че въпросът на Тед го накара да подскочи. По телевизията показваха Кийнан Уин, който беше застанал пред един булдозер и говореше, че е готов да извърви километри за кутия „Кемъл“.
— Много по-трудна е от „Повелителят на мухите“ — отвърна той. — Май се разказва за две семейства пещерни хора, които живеят заедно, но едните са по-умни от другите. Главните герои са от глупавото семейство. Бях готов да я оставя, но сега вече започна да става по-интересно. Мисля, че ще я прочета до края.
— Семейството, с което те срещат в началото, онова с малкото момиче са неандерталци. Второто семейство — само че то прилича повече на племе, Голдинг и неговите племена — са кроманьонци. Това, което се случва между двете семейства, може да се определи като трагедия: следват събития, които водят към нещастен край, който не може да бъде избегнат.
Тед продължи да говори за пиеси от Шекспир, за поеми от По и за романи от някой си Теодор Драйзер. При други обстоятелства на Боби щеше да му е интересно, но тази вечер си мислеше за Медисън Скуеър Гардън. Представяше си ринга, осветен като няколкото работещи билярдни маси в „Ъгловият джоб“. Чуваше как крещи тълпата, когато Хейууд атакува изненадания Албини с няколко Удара. „Ураганът“ нямаше да се даде, както беше направил онзи боксьор от филма, а щеше да победи. Боби усещаше миризмата на пот и съвсем ясно чуваше отмерените удари на боксовите ръкавици по лицата им. Погледът на Еди Албини беше празен… коленете му се подкосяваха… тълпата се изправя на крака и започва неистово да крещи…
— …идеята за славата, от която не можеш да избягаш, води началото си от древните гърци. Има един писател на пиеси на име Еврипид, който…
— Обади се — рече Боби и въпреки че никога досега не беше слагал цигара в устата си (до началото на 1964 вече щеше да пуши по една кутия на ден), гласът му звучеше като гласа на Тед вечер, след като беше изпушил доста от своите „Честърфийлд“.
— Моля?
— Обади се на господин Файлс, за да разбереш за мача. — Боби погледна към часовника в гостната. Беше девет и четирийсет и една. — Ако е продължил само до осмия рунд, сега вече трябва да е свършил.
— Съгласен съм, че мачът е свършил, но ако се обадя толкова скоро, господин Файлс може да се усъмни — отвърна Тед. — Не можем да чуем резултата и по радиото, защото този мач не го предават. По-добре е да почакаме. По-безопасно е. Нека да го накараме да си мисли, че съм от запалените комарджии. Ще се обадя в десет часа все едно съм очаквал, че резултатът от мача е трябвало да бъде обявен от съдиите и е нямало нокаут. А междувременно, Боби, престани да се притесняваш. Казвам ти, че мачът е уговорен.
Боби вече не се опитваше да следи „Хавайски детектив“. Просто седеше на дивана и слушаше репликите на актьорите. Мъж крещеше на едно дебело хавайско ченге. Жена, облечена с бял бански, се опитваше да кара сърф. Кола преследваше друга, а преследването беше съпроводено от дива музика. Стрелките на часовника бавно се приближаваха към десетия час, сякаш бяха алпинисти, които се опитват да изкачат последните петстотин метра и да покорят Еверест. Убиецът най-сетне също беше застрелян и това беше краят на „Хавайски детектив“.
Боби не изчака филмовите реклами за следващата седмица, а нервно изключи телевизора.
— Обади се. Моля те, обади се!
— След малко — отвърна Тед. — Мисля, че попрекалих с безалкохолната бира.
Той отиде в тоалетната. Имаше малка пауза, а после Боби чу как струята удари тоалетната чиния.
— А-а-а! — обади се Тед оттам. Гласът му беше изпълнен със задоволство.
Боби вече не го сдържаше на едно място. Стана и започна да крачи из гостната. Беше сигурен, че в момента фотографираха Томи „Ураганът“ Хейууд. Синините му блестяха на светкавиците. До него стоеше едно от момичетата на „Жилет“ и го прегръщаше. Той също я беше прегърнал. Еди Албини седеше напълно забравен в своя ъгъл. Погледът му беше празен, очите — почти затворени и все още беше замаян от нокаута.
Когато Тед се върна в стаята, момчето вече беше отчаяно. Знаеше, че Албини е загубил мача, а приятелят му е загубил петстотинте си долара. Щеше ли да остане, когато разбереше, че е разорен? Може би… но ако го направеше и отрепките дойдеха…
Боби гледаше, стиснал юмруци, как Тед вдигна слушалката и избра номера.
— Успокой се, Боби — обърна се той към него. — Всичко ще бъде наред.