Но Боби не можеше да се успокои. Имаше чувството, че през тялото му минава електрически ток. Тед стоя с допряна до ухото си телефонна слушалка почти цяла вечност.
— Защо не отговарят? — промърмори вбесен Боби.
— Телефонът иззвъня само два пъти, Боби. Защо не… Ало? Обажда се господин Бротиган. Тед Бротиган? Да, госпожо, бях при вас този следобед. — Тед се обърна и намигна на Боби. Как успяваше да запази самообладание? Момчето си мислеше, че няма да успее да стои така със слушалката, допряна до ухото му, а камо ли да намига. — Да, госпожо, тук е. — Тед погледна Боби и без да покрива слушалката с ръка, каза: — Алана иска да знае как е приятелката ти.
Боби не беше в състояние да отговори.
— Боби казва, че е добре — обясни Тед на Алана, — става все по-красива. Може ли да говоря с Лен? Да, ще почакам. Но моля ви, кажете ми как е завършил мачът. — Последва пауза, която продължи сякаш цяла вечност. Сега лицето на Тед беше напълно безизразно. И този път, когато се обърна към Боби, закри слушалката с ръка. — Албини е бил в много неизгодна позиция до петия рунд. След това в шестия и седмия се съвзел и в осмия нанесъл решителния удар, с който проснал Хейууд на пода. Каква изненада, а?
— Да — едва успя да изрече Боби. Това беше истината. До петък вечерта Тед щеше да си е заминал. С две хиляди долара в джоба можеше дълго време да бяга от цяла армия отрепки. С две хиляди долара в джоба можеш да обикаляш цялата страна.
Боби отиде в банята и изстиска малко паста за зъби върху четката си. Беше се освободил от страха, че Тед е заложил на погрешния боксьор, но мъката, че скоро ще го загуби, ставаше все по-голяма. Никога нямаше да предположи, че от нещо, което още не се е случило, може да боли толкова силно. „След една седмица няма да си спомням какво точно съм харесвал у него. След година въобще няма да си го спомням.“
Това истина ли беше? Господи, така ли беше в действителност?
„Не — помисли си Боби. — Няма начин. Няма да го позволя.“
В другата стая Тед говореше с Лен Файлс. Изглеждаше, че водят приятелски разговор. Освен това Лен беше убеден, че Тед е комарджия на тръпката, който от време на време обича да рискува. Нямаше да има проблем да се видят утре в девет и половина, но ако майката на Боби закъснееше, можеха ли да се срещнат към десет или към десет и половина. Тед се засмя, което означаваше, че дебелият Лен се беше съгласил.
Боби остави четката си за зъби в чашата на полицата под огледалото и след това бръкна в джоба на панталона си. Там имаше нещо. което не приличаше на обичайните предмети, които можеха да се намерят в джоба му. Той извади ключодържателя — специалният му сувенир от онази част на Бриджпорт, за която майка му не знаеше. Там долу. „Ъгловият Джоб, Билярд, Електронни игри. Кенмор 8–2127.“
Може би вече трябваше да го е скрил (или да се е отървал от него). Изведнъж му хрумна идея. Тази вечер нищо не беше в състояние да зарадва Боби Гарфийлд, но тази идея го поободри. Той щеше да подари ключодържателя на Каръл Джърбър. Знаеше, че Каръл има поне два ключа, които да сложи на него — единият беше от вкъщи, а другият беше от дневника, който й беше подарила Рионда за рождения ден. (Каръл беше с три месеца по-голяма от Боби, но това беше без значение.) Като й подареше ключодържателя, това щеше да е символ, че ходят сериозно. Нямаше да става сантиментален или да се излага, като й го каже, но тя щеше да разбере. Именно това я правеше толкова страхотна.
Боби остави ключодържателя до четката си за зъби на полицата и след това отиде в стаята си, за да си облече пижамата. Когато се върна в гостната, Тед седеше на дивана, пушеше цигара и го гледаше.
— Боби, добре ли си?
— Мисля, че да. Предполагам, че трябва да съм добре, нали?
Тед кимна:
— Мисля, че и двамата трябва да се чувстваме добре.
— Ще те видя ли отново някога? — попита Боби, като се надяваше приятелят му да не започне да се държи като Самотния Рейнджър и да му излезе с баналното: „Пак ще се срещнем, партньоре.“ Беше подло. Тед никога не го беше лъгал и Боби не искаше точно сега накрая, преди да се разделят, да го прави.
— Не знам. — Тед се загледа в цигарата си и когато вдигна глава, Боби забеляза, че очите му са пълни със сълзи. — Не мисля.
Тези сълзи развълнуваха Боби. Той се затича през гостната. Искаше да го прегърне. Имаше нужда да го прегърне, но се спря, защото Тед скръсти ръце. Изглеждаше едновременно учуден и ужасен.
Боби стоеше пред него с протегнати за прегръдка ръце. После бавно ги отпусна. Без докосване и прегръдки. Такива бяха правилата, но правилата бяха гадни.
— Ще ми пишеш ли? — попита.
— Ще ти изпращам картички — отговори Тед, след като се замисли за момент. — Няма да ги изпращам направо до теб, защото може да е опасно и за двама ни. Какво да направим? Имаш ли представа на кого да ги изпращам?