— Изпращай ги на Каръл — рече Боби. Продължаваше да мисли за нея.
— Кога й каза за отрепките, Боби? — В гласа на Тед нямаше упрек. Защо трябваше да има? Та нали той си заминаваше. Ако вече въобще имаше някакво значение, онзи журналист можеше да напише статия за това как един стар луд човек бяга от нашествие на извънземни. Хората щяха да прочетат статията, докато закусват или пият кафето си, и щяха да се смеят. Как го беше нарекъл Тед? Май беше видиотяващ провинциален хумор? Но ако това беше смешно, защо тогава го болеше толкова много? Защо го болеше?
— Днес я срещнах в парка и всичко сякаш… изскочи от само себе си.
— Случва се — тъжно изрече Тед. — Познато ми е. Понякога язовирната стена се къса. И така може би е най-добре. Кажи й, че ще искам да се свържа с теб чрез нея.
— Добре.
Тед допря пръст до устните си, за да накара Боби да замълчи. После кимна.
— В горната част на картичката ще пише „Скъпа К.“ вместо „Скъпа Каръл“. Долу ще се подписвам с „Твоят приятел.“ Така и двамата ще знаете от кого е картичката. Съгласен ли си?
— Да — рече Боби. — Страхотно. — Не беше страхотно, нищо от това не беше страхотно, но беше достатъчно.
Той вдигна ръка, целуна пръстите си и после духна целувката. Тед се засмя, улови я и я залепи на едната си буза.
— Време е да си лягаш, Боби. Днес беше уморителен ден, а и е вече късно.
Боби си легна.
В началото си мислеше, че е същият сън — Бидърман, Къшман и Дийн преследват майка му през джунглата на острова. После разбра, че дърветата и храстите са тапети, а майка му бяга по зелен килим. Това не беше джунгла, а хотелски коридор. Това беше неговата версия на хотел „Уоруич“.
Господин Бидърман и другите двама сатири продължаваха да я гонят. Сега обаче след нея тичаха и момчетата от „Сейнт Гейб“ — Ричи, Уили и Хари Дулин. Лицата им бяха изрисувани с червена и черна боя. Върху всяко яке беше нарисувано искрящо червено око:
Нямаха никакви други дрехи освен якета. Пишките им подскачаха, обградени от гъсти косми. Всички носеха копия с изключение на Хари Дулин, който носеше своята бейзболна бухалка. Бухалката също беше подострена в двата й края.
— Убийте мръсницата! — изкрещя Къшман.
— Изпийте й кръвта! — изкрещя Дон Бидърман и запрати копието си след Лиз Гарфийлд, която успя да избяга зад ъгъла на коридора. Копието се заби в стената и се разтресе.
— Забийте копията си в мръсния й задник! — изрева Уили — онзи Уили, който можеше да се държи човешки, когато не беше с приятелите си. Окото, нарисувано на якето му, сякаш се беше втренчило напред. Под него пенисът му сякаш също гледаше.
„Бягай, мамо!“ — искаше да изкрещи Боби, но не успя. Нямаше уста, нито тяло. Едновременно беше там и не беше. Тичаше редом с майка си като нейна сянка. Чуваше как тя се опитва да си поеме дъх. Видя изкривената й уста и скъсаните й чорапи. Тя беше ужасена. Красивата й рокля също беше скъсана. Едната й гърда беше наранена и кървеше. Едното й око беше почти затворено. Изглеждаше така все едно беше изкарала няколко рунда с Еди Албини или Томи Хейууд, или дори и с двамата заедно.
— Ще те изкормим! — провикна се Ричи.
— Жива ще те изядем! — съгласи се Къртис Дийн и после добави още по-силно: — Ще ти изпием кръвта и ще ти извадим вътрешностите!
Майка му погледна към тях и залитна. „Не се предавай, мамо! За бога, не се предавай!“ — изстена Боби.
Сякаш тя чу последните му думи, погледна напред и се опита да тича по-бързо. Подмина един плакат, залепен на стената. На него беше написано:
Майка му също видя обявата и този път краката й потрепериха. Тя се спъна и падна.
„Ставай, мамо!“ — извика Боби, но тя не го направи. Вероятно не можеше. Лазеше по зеления килим и гледаше назад, а косата й висеше на кичури. Задната част на роклята й беше скъсана и Боби можеше да види дупето й. Бикините й също ги нямаше. Отзад беше покрита с кръв. Какво й бяха сторили? Господи, какво бяха направили с майка му?