— Да, така е. Има много неща за вършене и tempus fugit.
Докато сядаше на широкото стъпало на верандата до господин Бротиган — Тед, и вдишваше ароматния дим от неговата цигара „Честърфийлд“, Боби си мислеше, че досега не е виждал човек, който да изглежда толкова уморен. Може би беше така заради нанасянето? Но колко можеше да се умори човек, ако всичките му вещи се събираха само в три малки куфара и още толкова хартиени пазарски чанти? Боби предположи, че по-късно ще пристигне цял камион с покъщнината му, но това изглеждаше невероятно. Той се беше нанесъл в една стая (разбира се, тя беше голяма, но все пак си беше само една стая) с малка кухня от едната страна и всичко останало от другата. Той и Съли-Джон се бяха качили и бяха погледнали в стаята, когато старата госпожица Сидли получи удар и отиде да живее с дъщеря си.
— Tempus fugit означава „Времето лети“ — рече Боби. — Мама го повтаря постоянно. Тя също казва, че времето и приливите не спират за никого и че времето лекува.
— Майка ти казва много неща, нали?
— Да — отвърна той и изведнъж мисълта за всичко, което казваше майка му, го измори. — Много неща.
— Бен Джонсън е наричал времето „стария плешив измамник“ — рече Тед Бротиган, вдиша дълбоко дима от цигарата си и после го изпусна на две еднакви струйки от носа си. — А Борис Пастернак е казал, че ние сме пленници на времето, че сме заложници на вечността.
Боби го погледна очарован и за момент забрави за празния си стомах. Хареса му идеята, че времето е стар плешив измамник. Това беше напълно вярно, въпреки че не беше обяснил защо е така… и неспособността му да разбере защо е така превръщаха думите му в още по-страхотни. Това беше като нещо, скрито в яйце или като сянката от цветно кварцово стъкло.
— Кой е Бен Джонсън?
— Един англичанин, умрял преди много години — отвърна господин Бротиган. — Обсебен от парите, при това доста високомерен. Но…
— Какво означава високомерен?
Тед прокара език между устните си и издаде много кратък звук, наподобяващ пръцкане. Боби прикри уста с ръце и се засмя.
— Децата си мислят, че да пръцкаш е смешно — кимна Тед Бротиган. — Да. За хората на моята възраст то е част от нерадостното бъдеще. Бен Джонсън е казал твърде много мъдри неща измежду хилядите пръцкания, но не толкова колкото д-р Джонсън — Самюел Джонсън имам предвид — и все пак достатъчно.
— А Борис…
— Пастернак. Той е руснак — отвърна господин Бротиган. — Мисля, че той не е от голямо значение. Мога ли да видя книгите ти?
Боби му ги подаде. Господин Бротиган („Тед — напомни си, — трябва да го наричам Тед.“) му върна книгата на Пери Мейсън, след като й хвърли един поглед. Другата, на Клифърд Саймък, задържа за по-дълго. Първо разгледа корицата през гъстия цигарен дим, който се стелеше пред лицето му, а след това започна да я прелиства и да кима.
— Тази съм я чел — каза. — Преди да дойда тук, имах възможност да прочета много книги.
— Така ли? — попита с интерес Боби. — Хубава ли е?
— Една от най-добрите му книги — отвърна господин Бротиган — Тед. Той наблюдаваше Боби с едното си око, а другото беше притворено заради дима. Това го правеше да изглежда още по-загадъчен и мъдър, като герой от криминален филм, на когото не може да се има доверие. — Но сигурен ли си, че ще можеш да я прочетеш? Не си на повече от дванайсет години.
— На единайсет съм — отговори Боби. Зарадва се, че Тед го беше взел за дванайсетгодишен. — Днес ставам на единайсет. Ще я прочета. Може би няма да разбера всичко, но ако историята е добра, ще ми хареса.
— Днес имаш рожден ден! — възкликна Тед. После дръпна за последно от цигарата си и я изхвърли. Тя се удари в циментовата пътека и от нея се разлетяха искри. — Честит рожден ден, скъпи Робърт, честит рожден ден!
— Благодаря, но Боби ми харесва повече.
— Тогава Боби. Ще празнуваш ли някъде тази вечер?
— Не, мама ще работи до късно.
— Искаш ли да ми дойдеш на гости? В стаята ми няма кой знае какво, но знам как да отварям консерви. Може да са ми останали и някакви сладкиши…
— Благодаря, но мама ми е оставила храна вкъщи, която трябва да изям.
— Разбирам. — И чудо на чудесата, той изглеждаше така, сякаш наистина е разбрал. Тед върна „Пръстен около слънцето“ на Боби. — В тази книга — заговори — господин Саймък развива идеята, че има и други светове като нашия. Не други планети, но други земи, паралелни земи, разположени в пръстен около слънцето. Прекрасна идея.
— Да — отвърна Боби. Той беше чел за паралелните светове и в други книги. В комиксите също се разказваше за тях.
Тед Бротиган го наблюдаваше, но сега вече по някакъв особен начин.