— Това е залогът на Тед — рече Боби. — Това е печалбата.
— Но Тед… Той няма ли…
— На него няма да му трябват повече.
Лиз се намръщи, сякаш внезапно изпита болка. После започна да събира парите.
— Ще ти купя велосипеда — рече тя. Пръстите й се движеха като на професионално крупие от масите за покер. „Никой не може да победи в това раздаване — помисли си Боби. — Никой досега не е успявал да победи в това раздаване.“ — Това е първото нещо, което ще направим утре сутринта. Веднага щом отворят магазина. После ще…
— Не искам велосипед — каза той. — Не и от тези пари. Не и от теб.
Тя замръзна на място с ръце, пълни с пари, и той усети нарастващия й гняв като нещо червено и наелектризирано.
— Отказваш ми, така ли? Глупачка съм била, ако съм очаквала някакви благодарности от теб. Да съм проклета, ако не си същият като баща си! — Тя отдръпна ръката си. Разликата този път беше, че той знаеше какво ще последва. Тя го беше заплашила за последен път.
— Откъде знаеш? — попита Боби. — Наприказва ми толкова много лъжи за него, че не можеш да си спомниш истината.
Това беше вярно. Той беше погледнал в нея и там не беше видял Ранди Гарфийлд. Имаше само една кутия, на която беше написано името му, и един размазан образ, който можеше да бъде всеки друг. В тази кутия тя криеше нещата, които я бяха наранили. Тя не си спомняше как баща му е харесал онази песен на Джо Стафърд. Не си спомняше (а дали въобще го знаеше), че Ранди Гарфийлд е бил истински симпатяга, който е бил готов да даде ризата от гърба си. В нейната кутия нямаше място за такива неща. Боби си помисли, че е ужасно да имаш нужда от такава кутия.
— Той не би купил пиене на пияница — рече той. — Това знаеш ли го?
— За какво говориш?
— Не можеш да ме накараш да го мразя… и не можеш да ме направиш като него. — Стисна дясната си ръка в юмрук и я вдигна до главата си. — Няма да се превърна в негов дух. Повтаряй си всичките лъжи за сметките, които не е платил, за застрахователната полица, която заложил, и за това, че не е пропуснал кента, на която да заложи, но не ми ги говори на мен. Никога повече.
— Не вдигай ръка срещу мен, Боби-О. Никога не вдигай ръка срещу мен.
В отговор той вдигна и другата си ръка.
— Хайде, нали искаш да ме удариш? Аз ще отвърна. Можеш да получиш още от това. Само че този път ще си го заслужила. Хайде.
Тя потрепери. Усещаше как гневът й започна да я напуска така бързо, както се беше появил, и това, което идваше на негово място, беше тъмнина. В нея той видя страх. Страхуваше се от сина си. Страхуваше се, че може да я нарани. Не тази вечер — не и с тези малки детски юмруци. Но момчетата порастваха.
А беше ли той по-добър от нея, за да продължи напред, без да се обръща? Беше ли наистина по-добър? Спомни си гласа, който го питаше дали ще се прибере у дома дори и като знае, че Тед ще си замине без него. „Да“ — беше казал Боби. Дори и ако трябва да се върне при кучката, която му е майка? „Да“ — беше отговорил той. Значи я разбираше вече по-добре.
Когато тя беше познала стъпките му на верандата, в главата й нямаше нищо друго освен облекчение и обич. Тези неща бяха истински.
Боби отпусна ръце. После посегна и хвана ръката й, която още се готвеше да го зашлеви, но сега без особено желание. Първо тя се опита да се противопостави, но Боби успя да я издърпа. После я целуна. Погледна към обезобразеното лице на майка си и отново целуна ръката й. Познаваше я толкова добре, а не искаше да бъде така. Искаше прозорецът в главата му да се затвори. Молеше се обичта да стане не възможна, а необходима. Колкото по-малко знаеш, толкова повече вярваш.
— Аз не желая велосипеда — рече той. — Разбираш ли? Не желая велосипеда.
— Какво искаш? — попита тя. Гласът й беше тих и несигурен. — Какво искаш от мен, Боби?
— Палачинки — отвърна той. — Много палачинки. — После се опита да се засмее. — Толкова съм гладен.
Тя направи достатъчно палачинки и за двамата и те седнаха и закусваха в полунощ. Той настоя да й помогне със съдовете, въпреки че вече минаваше един. „Защо не?“ — беше я попитал. Не беше на училище и можеше да спи до късно.
Докато тя чистеше мивката, а Боби прибираше последните прибори, Баузър отново започна да лае в първите часове на новия ден. Погледите им се срещнаха, те се засмяха и за момент всичко изглеждаше наред.
Легна по навик с разтворени крака, но вече не му харесваше. Не му изглеждаше безопасно. Ако нещо изскочеше от гардероба, щеше да му разпори корема. Обърна се на една страна и се запита къде ли е сега Тед. Опита се да го види, но не усети нищо, което да прилича на Тед. Като че ли нищо не се беше случило малко по-рано на гадната Гансет Стрийт. Искаше му се да се разплаче за Тед, но не можа. Все още не.