Боби, който въобще не беше глупав, вече беше преценил създалата се ситуация. Съжаляваше, че не е предупредил Хари, че ако си отвори устата пред полицията, Боби ще разкаже как той и приятелите му са пребили Каръл. Проблемът беше, че приятелите на Хари щяха да отричат. Думите на Каръл срещу тези на Хари, Уили и Ричи. Боби се бе надявал, че Хари ще си държи устата затворена, засрамен, че го е пребило два пъти по-малко момче от него. Хари обаче беше разказал. Боби го разбра от погледа на госпожа Дулин. Тя беше успяла да изтръгне истината от сина си.
— Не съм го докосвал — отвърна Боби на полицай Реймър и го погледна в очите.
Мери Дулин въздъхна възмутено. Дори и Хари, който беше нагъл лъжец, изглеждаше изненадан.
— Да, честното лице на малкото дете! — извика госпожа Дулин. — Нека аз да говоря с него, полицай! Ще изтръгна истината от него!
Тръгна напред, но Реймър я спря, без да отмества поглед от Боби.
— Виж сега, хлапе. Защо един празноглавец, който е два пъти по-голям от теб, ще каже, че един нищо и никакъв пикльо като теб го е пребил в парка?
— Не наричайте момчето ми празноглавец! — извика госпожа Дулин. — Не е ли достатъчно, че този страхливец го е пребил почти до смърт? Защо…
— Млъкнете! — рече майката на Боби. Откакто полицай Реймър беше дошъл, за пръв път изричаше нещо и гласът й беше направо мъртвешки. — Оставете го да отговори на въпроса.
— Още ми е ядосан от миналата зима. Затова приказва такива неща — отговори Боби на Реймър. — Той и някакви други момчета от „Сейнт Гейб“ ме подгониха по хълма. Хари се подхлъзна и падна. Каза, че ще ми го върне. Може би е решил, че така ще успее.
— Лъжец! — извика Хари. — Не те гонех аз, а Били Донехю! Това…
Млъкна и се огледа. Вече беше замесен, а и изражението на лицето му издаваше някакво задоволство при последните думи.
— Не съм аз — рече Боби. Говореше спокойно и продължаваше да гледа Реймър в очите. — Ако се опитам да пребия някой с неговия ръст, той ще ме размаже от бой.
— Лъжците отиват в ада! — каза госпожа Дулин.
— Къде беше днес около три и половина, Боби? — попита Реймър. — Можеш ли да отговориш?
— Бях тук — отвърна той.
— Госпожо Гарфийлд?
— Да, разбира се, че беше тук — спокойно изрече тя. — Беше тук с мен през целия следобед. Аз чистех пода в кухнята, а Боби ми помагаше. Ще се местим и искам да почистя апартамента. Боби се оплакваше, както правят всички момчета, но си свърши работата. След това пихме чай с лед.
— Лъжкиня! — извика отново госпожа Дулин. Хари стоеше и само гледаше. — Скапана лъжкиня! — Тя пристъпи напред и понечи да стисне врата на Лиз. Още веднъж полицай Реймър я бутна назад, без да я поглежда. Този път обаче беше по-груб.
— Можете ли да се закълнете, че е бил с вас? — попита той.
— Разбира се.
— И ти, Боби, че никога не си го докосвал?
— Заклевам се, че не съм.
— Закълни се пред Бог.
— Заклевам се в името на Бог.
— Ще те спипам, Гарфийлд — рече Хари. — Ще ти хвърля един…
Реймър се обърна толкова рязко, че ако майка му не го беше хванала, Хари щеше да падне на верандата.
— Затваряй си скапаната грозна уста — рече полицаят и когато госпожа Дулин се опита да заговори, той я посочи с пръст. — Вие също, Мери Дулин. Ако искате да предявите обвинения за побой срещу някого, най-добре започнете от скапания си съпруг. Ще намерите повече свидетели.
Тя го погледна ядосана и засрамена.
Реймър отпусна ръката си така, сякаш беше ужасно натежала. Гледаше ту Хари, ту Мери, ту Боби, ту Лиз. После се дръпна и свали фуражката си.
— Тук има нещо гнило — каза най-сетне. — Някой от вас лъже.
— Той…
— Ти…
Боби и Хари заговориха едновременно, но полицай Реймър не искаше и да ги чуе.
— Млък! — изръмжа така, че старците, които вървяха от другата страна на улица, се обърнаха и ги погледнаха. — Обявявам случая за приключен. Но ако разбера, че има някакво неразбирателство между вас — той посочи момчетата, — или между вас — посочи майките им, — някой ще го отнесе. Дръжте се нормално и няма да има никакви проблеми. Сега Хари стисни ръката на Робърт, за да се сдобрите. Ще направиш ли поне това? Е, мисля, че няма. Светът е едно прокълнато място. Хайде, Дулин. Искам да се приберете вкъщи.
Боби и майка му гледаха как тримата слизат по стълбите на верандата. Когато вече бяха стигнали до тротоара, госпожа Дулин се обърна.
— Не прави нещата по-лоши, отколкото са, малко лайно! — извика тя. Хари продължаваше да накуцва и Боби си помисли, че кракът му е добре, но онзи, последният удар, го беше наранил.