Бях си легнал, когато започна непрестанното тропане по вратата.
В началото — леко почукване.
Учтиво.
Ненатрапчиво.
Предполагам, че чукането е започнало много преди звукът да си проправи път през пиянската ми дрямка и възглавницата върху главата ми. Когато чух гюрултията, блъскащият вече си бе изработил определен ритъм и се придържаше стриктно към него.
Преди около три седмици бях почерпил от безценния опит на Елфрида Лийч и бях облепил прозорците в спалнята си с алуминиево фолио. Въпреки това обаче слънцето продължаваше да намира начини да се промушва през пролуките и безмилостно да се впива в очите ми. Затова само хвърлих кратък поглед към вратата и отново стиснах клепачи.
— Отвори вратата, Джак!
Енергичността на думите, съчетана с използването на името ми, леко ме поразсъни, Опитах да се сетя на кого принадлежеше този глас.
Мъжки. Познат и същевременно непознат.
Все още със затворени очи изпълзях от леглото, стъпих на пода и поседях известно време, като търках лице. В главата ми също чукаше някой, и то доста упорито.
Изправих се и закрачих през стаята, като едва не се проснах на земята, когато се спънах в покривката на леглото, захвърлена на пода. Явно я бях изритал там миналата нощ или по-миналата, не мога да твърдя със сигурност. Честно казано, даже бях учуден как съм успял да открия пътя до леглото. Започнах да се привързвам към фотьойла на Леля Джо, а и когато се опомнех там в три часа сутринта, не виждах много смисъл да прекосявам целия апартамент, за да стигна до стаята си. Пък и фотьойлът беше по-близо до тоалетната.
Мозъкът ми отскачаше от стените на черепа с всяка крачка, затова не се пресилвах много. По-скоро се влачех, отколкото вървях. Спрях за малко в кухнята, където изгълтах една шепа аспирин без вода.
Определено онзи, който чукаше, нямаше бърза работа, следователно можеше да почака. А ако не искаше, толкова по-зле за него — не давах и пет пари.
Дръпнах резето и открехнах вратата, колкото да видя кой се е довлякъл.
Уили Трюдо.
По устните му играеше усмивка. Той се опита да я прикрие, независимо че в мига, в който ме видя, тя се превърна от естествена в пресилена.
— Здрасти, Джак.
— Уили? Какво търсиш тук?
Той ми подаде някакъв лист.
— Съседката ти ми даде това, за да ти го връча. Показа си носа бегло преди двайсетина минути.
Списъкът за пазаруване на госпожа Лийч.
— Какъв ден сме днес?
Уили ме натика в апартамента и сбърчи нос:
— Четвъртък. Каква, по дяволите, е тази воня?
Не бях излизал от апартамента цяла седмица. Миналия четвъртък госпожа Лийч бе проявила чудеса от храброст, бе прекосила коридора и бе пъхнала списъка за пазаруване под вратата ми. Беше се притеснила да не съм я забравил. Преди една седмица.
— Тук е егати кочината — каза Уили.
Видя роклята на Герди на пода и се взря в нея. После забеляза и бикините до нея.
— Да нямаш гости? — каза тихо.
— Не ги пипай.
Прозвуча малко по-грубо, отколкото възнамерявах.
— Съжалявам. Просто… недей, моля те.
Уили се отдръпна, погледна празното легло в спалнята ми, след което се върна във всекидневната. Огледа се бавно наоколо.
Отвори с върха на пръста си кутията с пица върху масата и остави капака да падне обратно, след като видя съдържанието ѝ. Май бях поръчал това в събота. До пицата имаше няколко кутийки с китайска храна. Най-отдавнашните бяха в кухнята. Свободните пространства между остатъците от храната бяха запълнени с празни бутилки от „Джеймисън“, „Капитан Морган“ и много други, с най-различен цвят, размер и марка.
Почесах се по корема.
— Какво искаш, Уили?
— Адвокатът ти ми се обади. Искаше да те проверя как си. Каза ми да те замъкна до кантората му, ако трябва — и с ритници.
— Адвокатът ми ли? Откъде е взел номера ти?
— Знам ли…
— Какво ти каза?
Уили прелисти обявите със скицата на Стела, затиснати от кутията с пица.
— Виждал съм такива из града. Дънк ме светна за какво става въпрос преди няколко месеца. Успя ли да я издириш?
— Коя дата сме днес?
— Двайсет и девети юли, защо? Не беше осми август.
— Просто нямам календар.
Уили разбра защо го питам:
— Имаш още седмица и малко.
Дълбоко в себе си се учудих, че помни. Не бяхме говорили за това, откак бяхме деца. Преди години. Преди цял живот.
— Да, в случай че благоволи да се появи — отвърнах. — Какво ти каза адвокатът?
Уили се облегна на масата.