— Каза, че си се покрил тук с месеци, не си вдигаш телефона, не ходиш на училище и си пропуснал последната среща с него.
Мамка му. Вторник. Трябваше да се видим с него в кантората му във вторник.
Уили продължи:
— Притеснява се. Мисли, че ти трябва приятел до теб. Като гледам обаче, явно няма за какво да се тревожи. Очевидно при теб всичко е тип-топ.
— Приятел? Ти? Не дойде на погребенията. — Започнах да ги изброявам на пръсти: — Нито на Леля Джо, нито на Герди, нито на Крендал. На нито един от хората, които умряха.
— Родителите ми не мислеха…
— Родителите ти? Сериозно ли? Ще обвиниш тях? Добре де, разбирам, не познаваше Крендал кой знае колко добре. Дори мога да ти простя за Леля Джо. Но Герди? Та тя беше и твоя приятелка. Ако ми беше приятел, щеше да дойдеш.
Уили заби поглед в земята.
— Дънк тогава се бе забъркал в голяма гадост. И още е натопен до уши в нея. Двамата с него бяхте гъсти. Родителите ми смятаха, че е най-добре да се държа настрана от вас. Другата година заминавам в колеж, в Държавния университет в Пенсилвания, притесняваха се, че…
Отидох до вратата.
— Върви си, Уили. Не трябва да си тук.
— Напротив, трябваше да съм тук през цялото време — каза той тихо. — Извинявай.
— Искам да остана сам.
— Това е последното, от което имаш нужда.
— Разкарай се, Уили.
— Какво трябваше да си помисля? Пликове с пари в брой, които се появяват мистериозно. Онзи джип, който се опита да те убие, когато бяхме деца.
Опита.
— Реших, че някак си е свързано с Дънк. Мислех си, че е започнал да движи с онези хора още когато бяхме малки, и оттогава насетне само става по-зле и по-зле. Наистина ми изкара ангелите с онзи револвер. Престорих се, че всичко е наред, обаче, мамка му, Джак — револвер?! Бяхме на дванайсет. Не би трябвало да си имаме взимане-даване с оръжие! Реших, че цялата история за онова момиче е някаква сложна схема за прикритие, която си скалъпил, вместо да ми кажеш истината. Мислех си, че ми говориш врели-некипели. После започнах да виждам плакатите, разлепени из града, и разбрах, че си казвал истината. Всичко, което ми споделихте с Дънк преди време относно момичето… мислех, че сте си го съчинили. Трябваше да ви повярвам. Не на Дънк може би, но на теб трябваше. — Отново заби поглед в земята. — Съжалявам. Бяхме приятели, а аз те подведох. Предадох те. Трябваше да съм до теб, но не бях. Сега обаче съм тук. Искам да ти се реванширам.
Между нас се възцари неловко мълчание. Облегнах се на вратата и се загледах в тънките лъчи светлина, пълзящи по дръпнатите завеси във всекидневната.
— Виждал ли си Дънк скоро?
Уили прехапа устна:
— Видях го вчера да излиза от „Макдоналдс“ на Петдесет и първа. Не изглеждаше никак добре. Много отслабнал и в инвалидна количка. Буташе го някакъв тип, когото не познавам. С него бяха още шестима, по-възрастни, нито един познат. Натовариха го в някакъв ван и потеглиха нанякъде, а по петите им караше патрулка.
— Още не е арестуван, така ли?
— Баща ми познава хора от кабинета на окръжния прокурор и ми бе споменавал, че не могат да го обвинят за нищо. Онова другото хлапе си призна, че е организирало престрелката, и се самоуби, преди да измъкнат от него имената на хората, които дърпаха спусъците. Опитват се да лепнат на Дънк нещо за търговия с наркотици, но той, също както и Крокет, стоеше встрани от нещата и не могат да докажат връзката му с нищо. Изглежда така, сякаш ще поеме бизнеса му, ако вече не го е поел. Ти виждал ли си го?
Поклатих глава и му разказах как му ходих на свиждане в болницата. Когато приключих, открих, че се взирам в бутилката „Джеймисън“ на масата пред Уили. На дъното ѝ имаше още един-два пръста.
— Пич, направо смърдиш — каза Уили. — Кога за последно си се къпал?
Преди три… не, четири дни.
— Вчера — отвърнах.
Той отвори уста, но аз му махнах да замълчи и тръгнах към банята.
Стоях под горещата вода почти час — просто стоях и оставях водата да се лее върху мен, после се пресегнах за сапуна.
Когато излязох от банята, алуминиевото фолио бе изчезнало от прозорците. Не се виждаха кутии и бутилки. Дори беше сложил чисти чаршафи на леглото, а мръсните бе стоварил на пода. Уили беше във всекидневната и търкаше някакво мистериозно петно върху масичката за кафе с препарат за почистване.
В средата на стаята стояха три претъпкани черни чукала за боклук.
Роклята и бикините на Герди все още бяха на пода, там, където ги бе захвърлила. Това бе единственото недокоснато нещо в стаята.
На масата имаше две торбички от „Макдоналдс“, от едната се издигаше пара. Между тях стоеше бутилка оранжада.