Беше хапнал тук ден преди погребението на онази жена, Гарджъри — пържола и яйца, обичайното.
Прекара пръст по металната каса на прозореца. Ръкавицата му се покри със сажди. Беше подчертал колко е важно да бъде информиран своевременно. Не обичаше да тъне в неведение.
След смъртта на онази Гарджъри от него вече не се изискваше да прави месечни доставки на пари в брой на хлапето.
Това беше чудесно.
Беше наистина чудесно.
Понеже му оставяше свободно време за други дела.
Беше избягвал тази смрадлива дупка в града цели три месеца и половина. Обичаше да е постоянно в движение, да сменя обстановката. Обичаше да си цапа ръцете, а това питсбъргско задание беше доста под нивото му още от самото начало. Глупостите в стил „не пипай, само наблюдавай, от време на време доставяй“ не бяха онова, заради което се бе заел с цялата работа. Беше си пропи-ляване на таланта му.
Ситуацията явно щеше да се промени днес. Беше вълнуващо.
Караше го да се чувства по-жив.
Закусвалнята обаче. Закусвалнята го притесняваше.
Неизвестна величина.
Не харесваше неизвестните величини.
Поредният облак премина пред слънцето. Този беше мрачен и сив, готов да се разцепи. Температурата също се понижи. Задуха хладен ветрец. Скоро щеше да завали. При това здравата.
Уличният телефон зад него зазвъня.
Проповедника обмисли дали да не свали табелата, после се отказа.
Прекоси улицата и вдигна слушалката с облечената си в ръкавица ръка, като внимаваше да не допре пластмасата до ухото си.
— Не спомена нищо за закусвалнята.
— Закусвалнята ли?
— Прилича на пожар. Какво е станало?
— Несъществено. Не те засяга. Предположих, че си чул.
— Бях в Арканзас.
Въздишка.
— Браво на теб.
— Момчето…
— Добре е.
Проповедника погледна часовника си. Шест и десет.
— Действаме ли по план?
— Да. Готов ли си?
Тъп въпрос. Винаги беше готов.
— Да.
— Без оцелели, разбрано?
Последното го накара да забрави за тъпия въпрос. Нямаше търпение.
Една пресечка по-нататък, само на две паркоместа от мястото, където преди спираше ванът с хората, които следяха Дънкан Белино, преди момчето да се изнесе от апартамента си на Браунсвил Роуд 1822, в една кремава „Хонда Сивик“, взета по-рано през деня от полицейския паркинг, седяха детективи Фаустино Брайър и Джой Фогел. Не им се искаше да използват обичайните превозни средства днес — съществуваше риск онова хлапе Тач да ги разпознае.
Фаустино видя как мъжът, който караше черния „Понтиак GTO“, окачи слушалката на уличния телефон и закрачи обратно към Уилок. Вероятно бе паркирал на същото място, където преди го бяха засекли.
— Поемам го — каза Фаустино. — Ти следи момчето.
— Разбрано — отвърна Фогел, докато слизаше от колата, загледана в мрачните облаци, които се скупчваха над тях.
Оказа се, че Уили все пак е намерил бутилката „Капитан Морган“ в най-горното чекмедже на скрина ми. Не беше скрита или нещо подобно, просто си седеше сред купчина стари комикси, дребни монети, различни училищни проекти, наполовина пълна кутия с презервативи и няколко рисунки, недостатъчно добри за показване, но и не чак толкова лоши, че да са за изхвърляне.
Искам да ме разберете правилно. Алкохолът не ми беше необходим. Нито сега, нито тогава. Не съм и никога не съм бил алкохолик. Срещал съм мнозина през живота си — алкохолизмът е ужасна болест, която далеч надхвърля нуждата да притъпиш едно-две чувства. Алкохолизмът се загнездва в клетките на човек и заживява там като гладно животно, което крещи да бъде нахранено. Може би това настъпва по-късно, но онова, което тогава изпитвах, не беше такова. Поне така мисля. Само исках да забравя. Исках да се почувствам така, сякаш последната година не я бе имало. Исках да се върна назад във времето, когато не можех да изредя по памет лекарствата, които се използват за лечение на остра миелоидна левкемия. Липсваше ми безкрайното оплакване на Леля Джо, липсваше ми топлината от ръката на Герди, липсваше ми жегата в кухнята на Крендал и купчината мазни чинии след вечерната навалица.
Последната една година от живота ми беше кошмар, от който исках да се събудя. Но тъй като не можех, се опитах да го забравя. Алкохолът ми позволяваше, дори да беше само за кратко. Предполагам, че ако бях намерил остатъците от обезболяващите на Леля Джо след пожара, след като излязох от болницата, ако ги бях открил и бях опитал от тях, а не онази бутилка „Джеймисън“, може би щях да се пристрастя към хапчета, а не към алкохол. Със сигурност обаче щях да намеря нещо. Трябваше ми нещо. Ако не бях открил начин да се измъквам от задушаващите обятия на болката, сигурно щях да нагълтам една шепа от хапчетата на Леля Джо и да сложа за постоянно край на ужасяващата серия събития около мен. Тъпо е да казвам, че алкохолът ме е спасил, но стана точно това. Алкохолът ме спаси от самия мен.