Първите няколко дни след последното питие бяха трудни.
Треморите идваха и си отиваха, съюзявайки се с треската, изпотяването и пресъхналата уста. Не задържах никаква храна (не че исках да ям). Тялото ми изхвърляше всичко. Напъвах се, докато гърлото ме заболяваше. Не можех да спя като хората, а когато най-сетне се унасях, се събуждах постоянно от паник-атаки. Сърцето ми се насилваше като автомобил на грешна предавка, опитващ се да изкачи стръмен хълм. Това отмина след няколко дни, но ако питате мен, все едно бяха месеци. Времето бе доста разтегливо понятие тогава.
Уили беше до мен постоянно. Матео му се обажда няколко пъти. Не съм сигурен за какво точно са си говорили, но първата нощ Уили се върна с обемист куфар. Казах му да вземе стаята на Леля Джо, но той предпочете дивана. Настаняването на онова място очевидно беше табу дори и за него.
Когато го молех за питие, ми даваше сок от боровинки. Пиех толкова много боровинков сок, че урината ми стана червена. По принцип би следвало да се разтревожа, но болките из цялото ми тяло бяха толкова силни, та мисля, че бих приветствал смъртта с отворени обятия. А червената пикня определено бе стъпка в правилната посока.
На третия ден треморът спря. Разказах на Уили за парите от застраховката и за фонда. Обясних му с подробности онова, което Матео ми бе казал. За издръжката ми, за изискването да вляза в колеж, за „попечителя“ ми на половин работен ден в отсрещния апартамент, за заплатата му под формата на пазаруване и от време на време някоя книга.
Разказвах му и за годините, през които не се бяхме виждали. За разходките ми до гробището — за всяка, последвала пропадналата ни среща, приключила с разбитото ми колело. Малкото, което знаех за Дънк. За посещението ми в къщата на Стела миналата година, за малката стаичка в мазето, за Реймънд Висконти и как го бяха открили на следващия ден на същата уличка срещу „Закусвалнята на Крендал“, където намериха и трупа на Анди Олин Флак преди години.
Разказах му всичко.
И Уили слушаше.
На няколко пъти го забелязвах как поглежда през вратата на спалнята ми към рисунките на Стела или към прашната купчина обяви на масичката до кухнята. Когато най-накрая приключих с разказите си, той ми зададе един простичък въпрос:
— Обичаш ли я?
На който отговорих:
— Не знам. И обясних:
— Тя ме привлича. Не мисля, че е минал дори един ден, дори един час, в който да не съм мислил за нея. Така е още откакто бях малък. Когато съм с нея, дори да е за кратко, се чувствам цял, чувствам се завършен.
Щом изрекох това на глас, в съзнанието ми нахлуха мисли за Герди. Вината направо ме смаза.
Нямам нищо против да съм „другото момиче“.
Възможно ли е човек да обича две момичета едновременно? Започвам да си мисля, че е възможно. Не една и съща любов — различни видове любов, всяка от които запълва различна празнота в теб.
Обичах ли Стела? Да. Може би нямах смелостта да си го призная на глас, но определено я обичах.
Обичах ли Герди? Исках, но не я обичах. Поне не отначало. Сега може би да, но не и в началото. И когато го признах пред самия себе си, ме заболя още по-силно.
Може би това беше разликата (ако изобщо имаше разлика).
Не можех да не обичам Стела, дори да опитвах.
Като знаех, че ще я видя скоро, успях някак си да избутам седмицата. Преживях детоксикацията и липсата на алкохол. Поне този път.
— Почти шест часът е — каза най-накрая Уили. — Трябва да тръгваш.
Навън вечерното небе бе покрито с мрачни буреносни облаци. По любимия прозорец на Леля Джо удряха едри капки дъжд.
Кимнах и се запътих към вратата.
— Вземи си чадър — предложи Уили.
— Нямам! — извиках от коридора.
Някакъв дъжд нямаше да ме забави.
Ако не беше дъждът, сигурно щях да забележа партньорката на Фаустино Брайър, детектив Фогел, която излезе иззад ъгъла на сградата и ме последва до гробището.
Спрях на гробовете на родителите си под падащите листа на огромния клен. Дъждът вече плющеше с всичка сила. Въпреки че валеше сравнително отскоро, земята беше подгизнала. Под внушителното дърво вече имаше три гроба. Тревата около гроба на Леля Джо вече бе израснала и се сливаше с останалите. Вазите бяха пълни с вода и осеяни с ръждиви петна. На гробовете на майка ми и баща ми нямаше цветя. Не бях идвал от месеци, всъщност от погребенията на Герди, Крендал и останалите от закусвалнята. Просто не бях в състояние.