Коленичих в мократа трева, махнах кленовите листа, залепнали към мраморните повърхности, и почистих мръсотията с ръка и с дъждовна вода.
— „Кейтлин Гарджъри Тач. 16 февруари 1958 година — 8 август 1980 година. Обичана съпруга, майка и сестра“ — прочетох тихо.
Гробът на баща ми стоеше безмълвно до нейния, все едно мълчаливо осъждаше скорошното ми поведение. Минимумът думи върху надгробния му камък бяха олицетворение на малкото думи, които изричаше, когато ми беше ядосан. Тишината често бе по-силно наказание, отколкото която и да е дума, която би изрекъл на глас.
— Почвам да влизам в правия път — казах и на двама им. — Бяха тежки времена, но вече се стягам. Ще се върна, когато времето се пооправи, и ще почистя.
Във вазата на надгробния камък на Леля Джо имаше цвете — една-единствена маргаритка, вече повяхнала и клюмнала. Зачудих се кой ли я е сложил там.
— Ще се върна, обещавам.
Изправих се, обърнах се към хълма и тръгнах към гробниците. Към пейката.
Проповедника свърна от Браунсвил и спря понтиака в малка уличка встрани от главната.
Дъждът и той се обичаха и се мразеха едновременно.
Знаеше, че понякога времето му предлага допълнително прикритие и го пази от любопитни очи, но и ненавиждаше да е мокър. Мокрите дрехи го забавяха, заставяха го да се влачи, караха го да се чувства мръсен. Да не забравяме и проблема със звуците. Проповедника знаеше, че слухът му е остър, вероятно по-добър, отколкото на средностатистическия човек, но този тип време създаваше такава шумотевица, че заглушаваше почти всичко наоколо — чудесно, ако се има предвид какво му предстоеше да извърши, но ужасно, ако става въпрос за ослушване за опасност, която се прокрадва зад гърба му.
Щеше да се справи обаче. Винаги се справяше.
Бръкна под предната дясна седалка и извади пушката. Модифицирана трийсет и шест сантиметрова помпа „Мозберг“ с ръкохватка „Раптор“. От жабката измъкна една от десетината кутии с боеприпаси и се зае да зарежда оръжието, като вкара последния патрон в цевта.
Взе и трите гранати М67, които бяха скрити зад кутиите с муниции. Въпреки че бяха малки, всяка нанасяше поражения в радиус от петнайсет метра и изхвърляше осколки на двеста и петдесет метра.
А и бяха шумни.
Проповедника харесваше шумните оръжия.
Носеше армейския си тренчкот „Гордънстоун“, който му бе любим още откакто го откри в магазин за дрехи втора ръка преди почти петнайсет години. Пъхна трите гранати в големия преден десен джоб и се зае да пълни останалите джобове с резервни патрони за пушката. От опит знаеше, че така може да носи със себе си пет кутии с боеприпаси. Гилзите добавяха около шест килограма към теглото на якето, което и без това беше доста тежко заради кевларените пластини, които бе пришил отвътре, за да прикриват ръцете и гърдите му.
Късметлийското му яке.
Любимата му пушка.
Време е за шоу.
Шест без пет минути.
Даде на заден и излезе от уличката.
Пейката беше празна.
Дъждовните капки барабаняха по нея и отскачаха. Водата се събираше на локвички отдолу. Потреперих.
Трябваше да си облека яке.
Приближих се и седнах, отметнах мократа си коса от лицето и се взрях в тесния път. Нито следа от джиповете.
Писмото на бащата на Стела до татко беше в джоба ми. Силно се надявах дъждът да не го унищожи. Наругах се, че не съм се сетил да го увия в найлон или нещо подобно, за да го опазя.
Въпреки че слънцето щеше да залезе едва след два часа, светлината бе повече от оскъдна. Гневните буреносни облаци затулваха и малката частица, която се опитваше да пробие, и гробището изглеждаше потънало в някакъв странен предздрач. Вятърът се усили. Сведох глава и закрих очи. Минаха поне още десетина минути, преди да забележа фаровете, разсичащи дъжда, да лъкатушат из гробището, да изчезват зад хълма само за да се появят отново миг по-късно, този път по-близо.
Когато возилото спря на трийсетина метра от мен, валеше толкова силно, че не различавах почти нищо. Дори лъчите на фаровете все едно се давеха в дъжда.