Казаното накара усмивката на Оливър да се завърне. Тя бръкна в джоба на палтото си и извади оттам сгънат лист хартия. Подаде ми го. Ухаеше на ванилия. Писмото миришеше на Стела.
Отначало не го разгънах. Само се взирах безмълвно във възрастната жена. Досега не бях мразил никого толкова силно. Зла, противна жена.
Когато най-сетне отворих писмото, и тримата ме гледаха втренчено. Пресегнах се и светнах лампата на тавана.
Ръката на Оливър се стрелна и щракна ключа.
— Предпочитам тъмното.
Разгърнах писмото. Ароматът на Стела изпълни джипа.
Скъпи мой малък Пип,
Страхувам се, че нашето време заедно е към края си. Беше толкова забавен. Прекрасни времена, със сигурност. При първата ни среща казах на любимата си госпожа Оливър, че ще бъдеш мой за по-малко от година, може би дори още по-малко, ако се постарая както трябва. Казах ѝ, че мога да те въртя около малкото си пръстче и да те разхождам насам-натам като кученце с едно припърхване на мигли. И се оказах права. От любопитството се роди чуденето, от чуденето се роди желанието, а от желанието се роди страстта. И някъде сред всичко това се роди и любовта. Знам, че ме обичаш. Въпреки че никога не бих могла да обичам някого като теб, знам, че ти ме обичаш. Любопитна съм — когато госпожа Оливър ти каза, че не можеш да ме имаш, това накара ли те да ме желаеш още по-силно? Според нея — да. Полезно ще е да знам.
В басейна знаех, че ме желаеш. Страстта и нуждата по лицето ти бяха толкова прозрачни и очевидни, че ми се искаше да повикам госпожа Оливър и останалите и да кажа: „Вижте! Вижте конците на марионетката! Наблюдавайте как го местя насам, как го местя натам… Танцувай, мой малък Пип, танцувай!“
О, тези години заедно… Бяха чудесни.
Моята малка играчка.
Моят малък Пип.
Но всичко трябва да приключи.
Трябва да ме забравиш.
Понякога се чудя с какво ли ще бъдат запълнени дните ти, лишени от мисли за мен?
Опасявам се, че дори и аз не знам.
Може би винаги ще мислиш за мен.
О, добре тогава, изживей всичките си оставащи дни по този начин.
Годините ще минават, а аз винаги ще бъда в съзнанието ти.
Надали ще успееш да ме прогониш оттам. И винаги ще си останеш моят Пип. Моят Пип.
И така ще бъде всеки ден. Завинаги.
Първата ми мисъл, след като прочетох писмото, бе, че не тя го е писала. Някой друг го бе съчинил и го бе подписал с нейното име. Никога не бях виждал почерка ѝ и не знаех как изглежда. Познавах обаче подписа ѝ. Беше ма всички онези картини в къщата — спомнях си ги отчетливо. Замахът на четката ѝ се бе запечатал в съзнанието ми. Подписът на писмото съвпадаше с подписите върху онези картини.
Стела
Почеркът от подписа съвпадаше с почерка на текста — очертанията на всяка буква, извивките… не исках да вярвам, че са написани от една и съща ръка, от нейната ръка, но колкото по-отблизо се вглеждах, толкова по-убеден бях. На шестото прочитане вече не можех да сдържам сълзите си.
Госпожа Оливър каза:
— Преди седем години двамата с теб седяхме на тази пейка. Тогава ти казах: „Никога няма да я притежаваш. Колкото и да я желаеш един ден, тя никога няма да бъде твоя.“ Помниш ли?
Не промълвих и дума.
Сълзите ми капеха върху писмото. Една попадна върху „забравиш“. Наблюдавах мастилото, докато се разливаше по хартията. Думата се размаза. Избърсах очите си с опакото на ръката си и подсмъркнах.
— Ти винаги си бил игра за нея. Игра, чийто край настъпи. Недостатъчно бързо за моя вкус, но най-накрая приключи. — Тя ме погледна и се подсмихна. — Ще ѝ кажа, че си се разревал. Ще ѝ хареса. Може би, като се прибереш у вас, ще си прережеш вените? Това пък ще хареса на мен. Нужен ли ти е нож? Сигурна съм, че може да изнамерим един специално за теб.
Шофьорът отново бе впил поглед в мен. По устните му играеше крива усмивка. Жената до него изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Главата ѝ бе сведена, устните — здраво стиснати.
Дръпнах дръжката на вратата. Преди Оливър да отвори уста да ме спре, тикнах писмото, на Стела в джоба си и изскочих от колата. Затичах се в нощта под проливния дъжд.
— Моля, останете в автомобила, господине.
Проповедника чу думите миг преди да различи силуета на мъжа, който ги изрече. Бе застанал до колата му, облечен с бял тренчкот, с качулка на главата. Държеше ръка върху ръкохватката на пистолета в кобура на кръста си, свободната си длан бе сложил на вратата на понтиака. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.