— Ела и виж сам, Карл. Много увлекателни неща. Нещо като история. Бих се радвал да я обсъдя с теб. Определено имаш право да я чуеш, тъй като името ти се появява неведнъж в нея. Не в най-благоприятната светлина, боя се. Става дума за онзи неприятен инцидент, при който си опипал горката Санди Нюман в кафенето преди три години. И то пред трима колеги, без изобщо да се притесняваш за последствията. Това говори много за теб като човек, за характера ти. Не че ми казва нещо, което вече не знам, но въпреки всичко е увлекателно и образоващо четиво. Би трябвало да съм шокиран, че са те наказали с отстраняване само за една седмица, но като се имат предвид другите неща, които прочетох, въобще не съм изненадан.
Карл се обръща към Уорън.
— Това нашите досиета ли са?
— Пълна лудост. Кой би дал на хлапето досиетата ни? Малкият просто се шегува.
— Тогава откъде знае за Санди Нюман?
— Всички знаят за Санди Нюман.
— Няма кой да му е казал.
— Няма как да си сигурен.
На монитора се вижда как Обект „Д“ се връща към четенето на съдържащото се в папката пред него. Очите на Уорън се свеждат отново към романа „Завръщането на паяка“ от Джеймс Патерсън, който държи в ръце.
Бележка на наблюдаващия: По време на настоящия развовор, както и в последвалите четиресет и осем минути Уорън Бийсън нито веднъж не прелиства страницата.
Сънят не идва.
Няма сън. Нищо освен мрак, пустота, черна дупка, която поглъща всичко останало.
За трети път в последните месеци се събудих от силно тропане по вратата.
— Джак? Ставай. Сигурно ще поискаш да видиш това. Уили.
Дъждът бе спрял.
Мъглявата утринна светлина изпълваше прозореца ми.
По някое време бях изритал маратонките си, но все още бях облечен със същите джинси и суичър, които носех и предната вечер. Все още бяха подгизнали, също както и завивката, чаршафите и най-вероятно дюшекът.
— Какво има? — промърморих.
— По телевизията. Трябва да го видиш. Погледнах цифровия будилник. Шест и пет.
Изпълзях от леглото и се добрах до всекидневната. Единствената светлина идваше от телевизора. Звукът бе спрян.
Новини.
Кадри от хеликоптер, който кръжи над къща.
Къщата на Стела.
Басейнът отзад. Фонтанът.
Познах я незабавно.
— Това не е ли… — обади се Уили.
— Да.
Седнах на ръба на дивана и кимнах към телевизора:
— Какво става?
— Нещата са супер зле. Осемнайсет мъртви досега и продължават да вадят трупове. Току-що го пуснах, но чух да говорят нещо за изстрели, експлозии и пожар.
— Осемнайсет?
Стела.
Уили кимна.
— Май един от тях е ченге.
От западната страна на къщата се разнасяше пушек. Плътни черни нишки излизаха от прозорците и вратите, както и от една дупка на покрива.
Кадърът се смени. Показаха в едър план репортера.
— Питсбъргската полиция ни заповяда да се преместим. Разширяват периметъра, за да включат не само къщата и околните постройки, но и улицата, която води насам. Доколкото узнахме, целта е да се осигури достъп за още превозни средства със специален режим на движение. Виждам как поне две пожарни коли се мъчат да си пробият път насам, а тесните улички, останалите колеги и насъбралите се изобщо не ги улесняват. Ако току-що включвате телевизорите си, аз съм Пийт Лимайър от KRWT CBS. Ние сме пред частно имение, разположено на Милбърн Корт 62, в което са намерили смъртта си поне осемнайсет души, включително един полицейски служител. От полицията още не са съобщили имена и са категорични, че няма да ни дадат повече информация, докато не бъдат открити близките на загиналите, за да им бъде съобщено. Две от жертвите, както изглежда, са охранители, които са се намирали в будката зад мен. Те са били простреляни.
Лимайър погледна вдясно и кимна на някого.
— Още веднъж ни молят да се преместим. Оставям ви в ръцете на Кристи в студиото. Кристи?
Отново кадри от хеликоптера без коментар от студиото.
— Милбърн Корт е на около два километра от мястото, където те прегазиха. На няколко пресечки от Ноубъл в Бърлингтън Хилс. Добро местенце. Наследствено богатство — каза Уили.
Писмото на Стела беше разгърнато върху масичката за кафе и се взираше безмълвно в мен. Думата „забравиш“ беше размазана, но вече бе изсъхнала.