Уили проследи погледа ми.
— Грубо, брато.
— Аха.
— Ама скритото послание е много яко. Това момиче май обича да се бъзика с теб.
Вдигнах поглед:
— Какво скрито послание?!
— Не го ли забеляза? — прибели очи той. — Ох, как да го видиш, като си влюбен и загубен… Разбира се, че не си го схванал. — Той прокара пръст по текста. — Виж последните редове. Първата буква на всеки ред. Веднага ми се наби, но пък и аз обожавам игри на думи. Може би затова…
Той продължи да дудне нещо, но вече не го слушах. Очите ми се впиха в последните няколко реда, написани с елегантния почерк на Стела:
Понякога се чудя с какво ли ще бъдат запълнени дните ти, лишени от мисли за мен? Опасявам се, че дори и аз не знам. Може би винаги ще мислиш за мен.
О, добре тогава, изживей всичките си оставащи дни по този начин.
Годините ще минават, а аз винаги ще бъда в съзнанието ти. Надали ще успееш да ме прогониш оттам.
И винаги ще си останеш моят Пип.
Моят Пип.
И така ще бъде всеки ден. Завинаги.
Стела
ПОМОГНИ МИ
По телевизията отново показаха репортера, който повтаряше предишната информация.
— Трябва да отида там.
— Звучи като много лоша идея.
— Не ми пука.
Преди да ми отговори, вече бях в стаята си и се преобличах.
Никой от двама ни нямаше кола. Можехме да стигнем навсякъде, където искаме, пеша, а паркирането беше проблематично. Матео бе предложил да ми купи автомобил с пари от фонда, но му отказах. „Просто ще седи някъде и ще си гние“, бяха думите ми. На вандалите в нашия квартал не им трябваше чисто нова, лъскава мишена, с която да се забавляват.
Взех такси от Браунсвил.
Уили искаше да дойде с мен, но не му позволих. Казах му, че това е нещо, което трябва да свърша сам.
Всеки завой, всяка бабуна по пътя ми бяха познати. Щом затворех очи, се озовавах на задната седалка на белия джип.
Шофьорът се принуди да ме остави в началото на Милбърн Корт. Имаше прекалено много хора, патрулки, линейки и пожарни, за да се приближим повече.
Платих му, излязох от колата и се набутах сред тълпата.
Парливият мирис на огъня бе натежал в чистия сутрешен въздух. Небето в края на задънената уличка бе направо пропито с него. Всички зяпачи бяха вперили погледи в горящата къща. Някои си бяха донесли столове, един дори бе домъкнал хладилна чанта. Някои бяха мълчаливи, други се шегуваха и се смееха. Две момчета със скейтбордове обикаляха насъбралите се по външния край на тротоара.
Разбутах всички.
Проправях си път напред, без да спирам. Колкото по-напред отивах, толкова по-плътна ставаше тълпата. Най-накрая стигнах до жълтата полицейска лента, която вече бе подсилена с дървени заграждения и десетина униформени отзад, наблюдаващи тълпата с мрачни лица.
На стотина метра зад тях забелязах високата каменна стена с метални шипове на върха, която помнех от предишното си посещение. Портата от същия метал като шиповете, от която към вътрешността на имението се точеше алеята, бе широко отворена. Отляво видях будката на охраната, която Пийт Лимайър от KRWT бе използвал за фон на по-ранния си репортаж. Наоколо нямаше следа нито от него, нито от новинарския му ван.
Алеята се усукваше и изчезваше сред старите дъбове и брястове, зад които се криеше къщата, невидима оттук.
— Лудост, нали?
Думите бяха на жената зад мен. Беше на двайсетина години, с дълга руса коса и зелени очи. Не ме удостои с поглед, продължи да гледа напред. Носеше дълго бяло палто.
Сирената на една от линейките изписка. Обърнах се към алеята. Полицаите разместиха част от загражденията и изтикаха хората встрани, за да ѝ направят път. Светлините ѝ бяха угасени. Не бързаше.
Когато погледнах назад, жената с дългото бяло палто беше изчезнала. На нейно място се бе появил мъж към края на шейсетте, който се мъчеше да си запали цигара.
Поех си дълбоко въздух, промуших се под жълтата лента, заобиколих дървените заграждения и хукнах по алеята към къщата. Към Стела. Когато един от полицаите изкрещя нещо зад мен, последван от друг, не се обърнах, просто се затичах още по-бързо. Минах покрай будката на охранителите и мярнах друг униформен, впил поглед в мен, като в същото време излайваше кратки заповеди в радиостанцията, закачена на рамото му. Заставих краката си да се постараят повечко.
След три завойчета къщата най-накрая изплува пред очите ми.
Черният дим бълваше от западната ѝ страна. Там, където преди бяха спрели белите джипове, сега стояха две пожарни. Множество маркучи тръгваха от цистерните им и изчезваха във вътрешността на постройката през една врата отстрани. Главният вход беше отворен. През него постоянно сновяха насам-натам най-различни хора — парамедици, полицаи, цивилни… Нито едно познато лице.