Между мен и къщата имаше още трима униформени. Този в средата изкрещя:
— Достатъчно, хлапе! Спри, където си, веднага!
Финтирах наляво, след което се метнах надясно, но единият ме събори, а другите двама ме притиснаха към земята. Извиха едната ми ръка зад гърба. Усетих белезници да щракват на китката ми. Ченгето опита да улови и другата ми ръка. Понечих да се претърколя встрани, но тежестта му ми попречи.
— Спри да се гърчиш, мамка му!
С помощта на един от другите успя да извие и свободната ми ръка и да щракне втората гривна на белезниците върху нея.
Свали коляно от кръста ми, изправи се и ме дръпна нагоре:
— Ставай.
— Трябва да вляза вътре!
— Ставай!
Вдигнаха ме на крака. Опитах да се отскубна, но не успях.
— Не разбирате… аз…
— В онази — каза полицаят от лявата ми страна, като кимна към една от патрулните до фонтана.
Първият униформен ме задърпа към колата.
Друго ченге отвори вратата ѝ, когато се приближихме.
— Повикайте детектив Брайър! — изкрещях аз. — Кажете му, че съм тук! Трябва да вляза вътре! Трябва…
Първият полицай натисна главата ми.
— Хич не ми дреме както трябва да направиш, хлапе.
— Повикайте детектив Брайър!
Някакъв мъж с цивилни дрехи, който стоеше близо до предната врата, ме чу и погледна към мен:
— Кого да повикаме?
— Детектив Брайър. Кажете му, че съм тук — повторих аз. — А ти си…?
— Джак Тач. Той знае.
Мъжът се намръщи:
— Вкарайте го в колата.
Униформеният така и направи. Затръшна вратата зад гърба ми.
Заудрях по прозорците и заритах вратата.
Никой не ми обърна внимание. Абсолютно никой.
Седях вътре поне три часа.
Патрулката смърдеше на белина, повръщано и урина.
Гледах как хората продължават да влизат и излизат от предната врата на къщата.
Гледах как черният пушек постепенно се разсейва.
Гледах как пожарникарите намотаха маркучите си, прибраха екипировката си в камионите и изчезнаха по алеята.
Сенките наоколо започнаха да се издължават.
Слаба тъмнокожа полицайка с къса коса смъкна предните прозорци на колата. Не поглеждаше към мен. През металната мрежа, разделяща предната и задна част на патрулката, проникна малко от пропития с дим въздух отвън. Смрадта вътре обаче не намаля.
Изтече още час.
Пожарните и линейките си заминаха и на тяхно място се настаниха вановете на криминалистите.
Вратата до мен се отвори и вътре се промъкна някаква жена. Полицайката, която бе отворила прозорците, затвори вратата зад нея и се обърна с гръб към возилото.
— Казваш се Джон Едуард Тач. На седемнайсет години си и живееш на Браунсвил Роуд 1822, апартамент 306. И двамата ти родители са починали, затова доскоро си живял с леля си — Джоузефин Гарджъри. Когато и тя почива преди четири месеца, преминаваш под настойничеството на… — Тя измъкна малък бележник от джоба си, отвори го на първата страница и прегледа набързо написаното там. — …някоя си Елфрида Лийч. Шейсет и девет годишна, не напуска дома си. Работил си в „Закусвалнята на Крендал“ допреди тя да бъде разрушена три месеца по-рано в резултат на нещо, което прилича на поръчково убийство на Хенри Крокър. Приятел си с Дънкан Белино. — Тя затвори тефтерчето си. — Пропуснах ли нещо?
Не отговорих.
— Знаеш ли коя съм?
Кимнах.
— Вие сте партньорката на детектив Брайър. Познавам ви от погребението на леля ми.
— Да, детектив Фогел. Работя в отдел „Убийства“. Искам да ми разкажете какво търсите тук, г-н Тач.
— Трябва да вляза в къщата.
— Защо?
— Тя там ли е?
— Кой да е там?
Сведох очи.
— Искам да знам дали Стела е добре.
Когато споменах името на Стела, лицето на детектив Фогел не трепна.
— Разкажи ми за човека, който кара този черен „Понтиак GTO“.
— Не познавам човек, който да има такава кола.
— Знаеш, че наблюдаваме сградата, в която живееш. Този човек е забелязван да влиза и излиза безброй пъти в нея. Бил е в апартамента ти. За Белино ли работи? Белино ли е отговорен за всичко това?
— Нямам представа за кого говорите. Къде е детектив Брайър? Доведете го. Трябва да говоря с него.
Пръстите ѝ зачоплиха коляното ѝ. Най-накрая тя каза:
— Детектив Брайър е мъртъв.
— Какво се е случило?
— Някой го е гръмнал в главата, на практика от упор, на шейсетина метра от мястото, където сме в момента. — Тя посочи към алеята, после почука два пъти по прозореца.