Той задържа вътрешната врата, за да може тя да влезе. Когато се разминаваха, Фогел се помъчи да не вдишва. Във всекидневната телевизорът дуднеше с намален звук. Някакъв стар черно-бял филм с Катрин Хепбърн в най-добрите ѝ години. До табуретката видя намачкан вестник със снимка на къщата в Милбърн Корт и заглавие „Награждаван полицай и още двайсет и един души мъртви“. На пода до масичката се въргаляха дузина празни бутилки от „Айрън Сити“.
Стак мина покрай нея.
— Кафето, което ти обещах, е на горния етаж.
Беше преполовил пътя по стълбите, когато се усети, че тя не го следва. Ухили се кисело:
— Прекалено съм дърт и уморен за глупости. И след като през банковата ми сметка минат трите бивши, не остава и пукната пара. Нямам достатъчно бюджет за четвърта. А онова, което искам да ти покажа, не е от най-преносимите.
Без да дочака отговор, продължи нагоре и изчезна на втория етаж.
Брайър се бе доверявал на този човек. А тя вярваше на Брайър. Фогел цъкна с език, прецени какви са ѝ възможностите и в края на краищата го последва.
Стълбите завършваха в тесен коридор с баня в единия край, спалня в другия и трета стая между двете. Вратата към третото помещение бе отворена и вътре светеше. Сянката на Стак търпеливо се издигаше до вътрешната стена.
Фогел се приближи до прага и ахна. Стак отпи от бирата си и избърса устни.
— Съпруга Номер Две използваше мястото като стая за шиене, само че не бе кой знае колко добра. Всичките ми пердета са накриво, а някъде в килера имам един кашон с ризи, на които се бе опитала да зашие копчетата, и да ти кажа, по-добре си бяха преди. Кълна се, използваше половин макара за едно копче, да не говорим, че никога не улучваше цвета. Дори не знаеше как да завърже конеца накрая като хората, та след няколко часа почвах да се разхождам с опашка зад гърба си. Момчетата в управлението се шегуваха, че приличам на ония големите балони, дето ги влачат по паради, с все лентичките, дето се веят зад тях. В началото, когато все още я обичах, ги обличах и ги носех. След година-две почнах да си пазя резервни ризи в колата. След третата година се предадох и ги натиках в кашона. И на тоя пуловер си остави ръцете…
— Как… — гласът на Фогел притихна.
— „Стената на чудатостите“, която си видяла в участъка, беше като конспект. Ето над това в действителност работеше той. Над това работехме. Започнах да събирам копия от веществените доказателства още навремето, докато се занимавах със случая. Когато го прехвърлиха на Фаустино, той продължи да поддържа всичко актуално. Всеки път, когато се появяваше нещо ново, гледахме да осигурим копие. Само копия, имай предвид. Да не си помислиш, че сме се опитвали да крием или да крадем веществени доказателства. Трябваше ни тихо място, където да чоплим този случай. Ако измъкнеш онази дъска в участъка, веднага всички почват да смърдят. Тук обаче нямаше кой да ни притеснява. — Стак бръкна в джоба си. — Фауст имаше ключ. Най-вероятно още е у него. Извадих и за теб един, още миналата година. Предположих, че ще се върнеш.
Фогел взе ключа от протегнатата му ръка и огледа стаята.
Вътрешната стена бе идентична със „Стената на чудатостите“, само че доста по-голяма. Между фотографиите на жертвите и местопрестъпленията имаше повече пространство, върху което бяха забодени стотици каталожни картончета. Някои от снимките бяха съединени с червени конци, други — с жълти. До стената отляво бяха натрупани десетки кашони с досиета. Върху някои бяха написани имената на жертвите, върху други — адреси, на три имаше надпис „Дънкан Белино“. В средата на стаята имаше сгъваема масичка за игра на карти и два стола. Върху масата имаше два кашона. На единия с черни главни букви бе написано „Нетълтън“, а на другия — „Тач“. На пода имаше трети кашон с надпис „Онзи с понтиака“.
Стак кимна към кашоните:
— Не успяхме да изровим кой знае какво за пича с колата, но каквото намерихме, сме го тикнали тук. През последните няколко седмици почнахме да ровим около родителите на Тач. В кашона, на който пише „Нетълтън“, е само писмото. Сега вече може да го свържем с къщата в Дормонт, с местопрестъплението там. Не е малко, определено. Планът бе да открием връзката между двете семейства и да видим докъде ще ни доведе. Ако ти се занимава, ще се радвам да удариш едно рамо. Имаш достъп до ресурси, които за мен вече са табу — бази данни на управлението и така нататък.
— Ако остана, отиваш да си вземеш душ — каза Фогел.