— Не мога да осъзная дори една десета от всичко онова, което ти се е стоварило на главата, затова няма да се преструвам, че те разбирам. Знам, че си добро дете. Леля ти постоянно те хвалеше. А си и умен. Виждам го в очите ти. Нищо че са кръвясали. Знаеш, че в момента си на кръстопът. Ако останеш в Питсбърг, заобиколен от всички тези лоши неща, ще започнат да ти се случват още по-лоши неща. Имаш пари. Имаш приятели, които ги е грижа да теб. Мисля, че Уили е прав. Махни се от града. Остави всичко в огледалото за задно виждане. Забрави момичето. Момичетата ще ти прецакват мозъка цял живот. Така правят. Много са добри в това. Зарежи проблемите и започни на чисто някъде другаде. Леля ти си скъса задника, за да можеш да имаш по-добър живот. Не оставяй желанието ѝ да умре с нея. Изпълни го. Почети паметта ѝ, като отидеш в Държавния университет в Пенсилвания, дипломираш се и направиш нещо смислено с живота си. Ако искаш да се върнеш отново тук в даден момент, върни се. Но постави малко време и пространство между нещата. Ще останеш изненадан колко ще ти помогне да си прочистиш мислите наличието на малко разстояние. — Той млъкна за миг. — Пиенето трябва да спре. Ако се стигне дотам, мога да те сложа и в програма за рехабилитация. Фондът ми дава тази възможност, със или без твое желание, но не искам да го правя. Пиеш, за да се справяш с проблемите, разбирам те, и на мен ми се е случвало, но на това трябва да се сложи край. Още една „заешка дупка“, в която, повярвай ми, не искаш да пропадаш. Съсредоточи се върху бъдещето си — ярко е. Примири се с миналото и продължи напред. Достатъчно силен си. Сигурен съм.
— Звучите като Герди — измърморих аз.
— Като кого?
Само поклатих глава, облегнах се напред и скрих лицето си в шепи.
Матео се изправи и бутна стола.
— Това е най-близкото до надъхваща реч, което ще получиш от мен, хлапе. Като адвокат трябваше да се откажа от съвестта си в мига, в който получих дипломата си. Последното, от което се нуждая, е конкуренцията да разбере, че все пак съм запазил малка част за себе си. — Той ми намигна неловко. — Хайде да отидем да подберем Уили и да разберем какво точно трябва да направим по въпроса.
Оказа се, че не е нужно кой знае какво.
Уили прекара следобеда на телефона в моя апартамент, като запълваше един бележник, който бе отмъкнал от офиса на Матео, с информация. Аз прекарах същия този следобед, легнал на леглото си и взрян в тавана. Беше хубав таван. Опитах се да рисувам нещо в скицника си, но ръката ми трепереше. Можех да рисувам, когато съм пиян, можех да рисувам, когато съм трезвен, но имаше едно неприятно междинно състояние, когато не можех да правя нищо друго, освен да ям, спя… и някои други телесни функции. Именно тогава главоболията, студените вълни и изпотяванията процъфтяваха. Изобщо не ми се нравеше. Знаех, че едно питие ще оправи нещата на момента. Също така знаех, че отговорът не се крие в това. Въпреки че да се накъркам, звучеше добре.
Веднъж Уили надникна в стаята ми и каза, че според жената от изпитния център, с която току-що е разговарял, учениците, които са завършили гимназии, нямат право да държат изпит за GED. Очевидно смяташе, че е извънредно забавно. Отне ми известно време, но в края на краищата схванах и аз. За наш късмет ние не се бяхме дипломирали, така че специално това правило за нас не важеше. Другите правила се оказаха по-трудни за заобикаляне. Например минималната допустима възраст бе осемнайсет години. Шестнайсет- и седемнайсетгодишните можеха да държат изпита, но имаше определени ограничения. Той звънна в кантората на Матео. Tec го увери, че ще предаде съобщението. Матео бе зает със собствените си проблеми.
Адвокатът се обади след няколко часа и ни каза, че тъй като съм сирак, амбициозен разбойник и богаташ, GED ми бил вързан в кърпа. Щял да звънне няколко телефона.
Мисля, че ми харесваше повече без съвест и без чувство за хумор.
Почти цяла седмица мина, докато получим всички одобрения.
Следващия четвъртък двамата с Уили хванахме такси до изпитния център на Седма улица, платихме такса в размер на шейсет долара всеки и излязохме от ниската тухлена сграда като носители на гимназиални дипломи. Аз изкарах сто деветдесет и шест от двеста възможни, а Уили — сто седемдесет и три. Накарах го да черпи обяд.
На следващия ден си купих кола. Черна „Хонда Прелюд“, производство 1990 година, с навъртени трийсет и седем хиляди и малко километра. Уили ме научи да шофирам на паркинга на „Джайънт Ийгъл“. След една седмица си взех шофьорската книжка.
Бяха ми казали да забравя Стела.
И аз им казах, че ще опитам.
Нямаше да е обаче толкова лесно.