Матео задейства някоя-друга връзка в Държавния университет в Пенсилвания и към първата седмица на ноември бяхме записани за пролетния семестър, който трябваше да започне в края на януари. Говорих с Теди Карът от супермаркет „Брентууд“ и той се съгласи да прави ежеседмични доставки за госпожа Лийч в апартамент 304. Тя не беше доволна да узнае, че си тръгвам. Още по-малко доволна остана, когато чу за новата система за пазаруване и доставка.
На 16 ноември Дънкан Белино бе арестуван по множество обвинения за трафик на наркотици. Излезе на свобода три часа по-късно. Обвиненията не издържаха. Усмихна се на камерите, преди двама едри мъже да му помогнат да стане от инвалидната си количка и да се качи в черен „Додж Дюранго“.
На 18 ноември двамата с Уили се качихме в натоварената „Хонда Прелюд“. Писмото на Стела изгаряше джоба ми. Инструктирах Матео да продължи да плаща наема за апартамента на Леля Джо. Възнамерявах да си го запазя.
Когато завихме надолу по Браунсвил, помахах на детектив Джой Фогел. Беше паркирала срещу моята сграда една зелена тойота последен модел, в която освен нея имаше някакъв мъж, когото не разпознах. В последно време доста често ги засичах паркирали там. Не ми помахаха в отговор.
Двайсет минути по-късно ми се стори, че виждам бял джип, който ни следва, но той остана на Шосе 22, докато ние свихме към изхода към Магистрала 99. Не забелязах другия, който ни пое след два-три километра. Бяха много по-внимателни от първите.
Четвърта част
Смениха конете още веднъж и още веднъж, сега беше вече много късно и далеко да се върна и аз не се върнах. А мъглата се бе разсеяла тържествено и светът се разстилаше широко пред мене.
12 март 1994 година
Осемнайсетгодишен
Запис в дневника 03/12/1994
Обект „Д“…
Аудио/Видеозапис:
НЕГОДЕН
Матео ни бе наел апартамент на няколко пресечки от кампуса — на Мифлин Роуд. Две спални, без асансьор, в префасонирана триетажна викторианска сграда, фондът внасяше издръжката ми на всяко първо число в сметка в „Брентууд Федерал Сейвингс енд Лоун“. Можех да тегля средствата с дебитна карта от всеки банкомат срещу малка такса. Първия месец Матео депозира две хиляди долара допълнително — повече от достатъчно да обзаведем апартамента, да си купим чинии, микровълнова и други неща, съществени за колежанския живот. Опитах се да намеря фотьойл, удобен като на Леля Джо, но търсенето по магазините се оказа неуспешно. Трябваше да се задоволя с барбарон.
Лекциите започнаха на 14 януари.
Десет дни по-късно навърших осемнайсет.
Зимата на 1993-1994 година се оказа една от най-лошите в историята на Пенсилвания. В един момент снегонавяванията по Мифлин Роуд достигнаха височина над два метра. Понеже повечето лекции бяха на пешеходно разстояние (и понеже бързо ми писна да стържа леда от стъклата), моята хонда стоеше неизползвана пред апартамента и скоро изчезна под снежното одеяло. Когато пролетта най-сетне дойде, се наложи да си купя нов акумулатор, за да мога да запаля. На капака се бе появило ново петно ръжда, само на няколко сантиметра от ключалката. През идните години щях да наблюдавам как въпросното петно расте.
Имаше купони, разбира се, но не близнах нито капка. Партита с бира, сбирки на студентски братства, социални събития на женските клубове… Алкохолът се лееше като река, тревата беше леснодостъпна, както и гъбите, и антидепресантите. На един купон дори видях кока, но беше „колежанска кока“, без съмнение примесена с бебешки аспирин, брашно и бог знае още какво. Не докоснах нищо от изброените. Бях човекът, който се забиваше в ъгълчето с кенче пепси. Понякога с цял стек пепси. Усмихвах се и се мъчех да не изглеждам твърде зловещо, докато хората около мен се наливаха до безпаметност.
Исках да пия, нямаше съмнение, но докато оглеждах студентите на всички тези партита, особено на по-ранните, изведнъж ме осени — те пиеха, за да подобрят социалния си опит. Това ги отваряше към останалите, премахваше задръжките, освобождаваше ги. Аз пък, от друга страна, пиех, за да забравя, за да притъпя усещанията, да се скрия. Алкохолът им помагаше да се интегрират в обществото, алкохолът ме спасяваше от обществото. Те пиеха, за да бъдат заедно, аз пиех, за да остана сам.
Докато ги гледах как се наливат, докато смехът, крясъците и танците ставаха все по-шумни и необуздани, чувствах как бездната между нас се разширява — те и аз. Така открих нов начин да бъда сам.