В Държавния университет в Пенсилвания се празнуваше всичко. Тази вечер например празнувахме нещо, което се надявахме да е топенето на последния сняг за сезона. Беше 12 март. Някой наистина съумя да открие последния сняг — малка купчинка кафява киша на западния ъгъл на Спрус Котидж срещу сградата на телекома. Или въпросният „откривател“, или някой друг беше го оградил с въженца и бе оставил един кег с бира на два-три метра вляво от него. Вдясно бе поставена маса, върху която стоеше касетофон с мощни тонколони. Ето така започна импровизираното парти. През есента се събирахме около големи клади, а тази вечер бяхме заобиколили малка купчинка сняг и го наблюдавахме как се топи.
Добре дошли в колежанския живот.
— Хайде де, нека те хипнотизирам — повтори тя.
Чух само половината от онова, което казваше. Тя беше една от тях. Обикновено се случваше на повечето партита, няколко часа след началото. Освен гореспоменатите повдигащи духа ефекти, алкохолът придаваше и кураж, затова в някакъв определен момент един от тях неизменно прекосяваше невидимата бариера и се мъчеше да ме заговори. Предполагам, че изглеждах добре, вероятно виждаха в мен някакъв вид предизвикателство, като ме забележеха изолиран в ъгъла. Само че почти всяко момиче ме караше да се сещам за Стела. Останалите пък ми напомняха за Герди и това болеше почти толкова силно. Понякога дори по-силно.
Момичето, което искаше да ме хипнотизира, по думите ѝ се казваше Кайли. Носеше лятна рокля на цветенца, без ръкави, черен клин и дънково яке. Косата ѝ беше тъмноруса и се извиваше малко над раменете ѝ.
Повече Герди, отколкото Стела.
Докторант, който е на път да стане доцент по философия, бе казала, когато се представяше в началото.
В чашата ѝ се бълникаше някаква неизвестна напитка.
Отпих от пепсито си.
— Няма за какво да ме хипнотизираш. Скучен съм.
— Не изглеждаш скучен. Имаш много замислено изражение, нещо в стил Джеймс Дийн.
— Джеймс Дийн, а?
— Определено. Със сигурност си бунтар.
— Тогава може би не трябва да разговаряш с мен. Ами ако съм опасен?
Очите ѝ се присвиха.
— Опасен ли си?
Всички, за които ме е грижа умират, така че вероятно да.
— Добра ли си в това? — попитах аз.
— В кое?
— В хипнозата.
Тя сви рамене:
— Съквартирантката ми смята, че съм. Проф. Макдъгал казва, че съм най-добрата в неговия клас от десетилетие, но според мен просто се опитва да се намърда в гащичките ми.
— Ти не носиш гащички.
Тя изгледа краката си и обработи получената информация по характерния за пияните бавен начин. След което вдигна очи към мен и се засмя:
— Ами не. Няма гащички.
Забелязах Уили сред тълпата, впил поглед в мен. Вдигна два палеца и закима бързо-бързо.
— Май трябва да си ходя — отроних.
— Не може да си тръгваш, преди снегът да се е разтопил — това е правилото.
— Е, нали каза, че съм бунтар.
— Моля те, позволи ми да те хипнотизирам.
— Какво смяташ, че ще узнаеш?
Тя килна глава настрани. Част от питието ѝ се разля и опръска обувката ми.
— Като за начало — защо си на купон, а не пиеш.
— Може да съм слаб пияч.
Тя пристъпи по-близо и отпи от чашата си. Този път успях да помириша — ром беше.
— Не е кой знае колко трудно.
— И ти не го правиш като хората. Пиеш ром на бирено парти.
Тя вдигна пръст към устните си и се засмя:
— Шшт! Може пък и аз да съм бунтарка.
Уили все още ме гледаше. Зачудих се дали ще звънне на Матео веднага, за да докладва случилото се, или ще изчака до сутринта.
Преброих поне дванайсетима с бели палта.
— В кампуса ли живееш? — попитах я.
Тя кимна наляво:
— В източния корпус.
— Искаш ли да те изпратя до вас?
— Ами добре.
Очевидно топящият се сняг вече бе забравен.
Прекосихме вътрешния двор и минахме за по-напряко през тенис кортовете. По някое време ме хвана за ръка.
Живееше в „Гиъри Хол“, на втория етаж.
Успя да отключи след известно ровичкане из ключалката, бутна вратата, влезе със залитане в стаята и се просна на леглото отляво. Съквартирантките ѝ ги нямаше.
Светнах лампата, затворих вратата и ѝ помогнах да свали обувките и якето си. Чашата с ром бе изчезнала по пътя насам. Не бях забелязал да я хвърля или да я оставя накъде.
Можеше да преспя с нея, но не го направих.