Вместо това изчаках, докато заспи, и я обърнах на една страна. В долната част на леглото имаше събрано на купчина одеяло. Придърпах го над раменете ѝ и го подпъхнах под нея.
Обратният път до апартамента ми на Мифлин Роуд би трябвало да отнеме около двайсетина минути, но се прибрах чак към четири сутринта. Вратата на Уили беше затворена. Чувах го как хърка.
На леглото ми бе оставен плик.
Не беше достатъчно дебел, за да съдържа пари, и за разлика от останалите, върху този адресът ми бе акуратно напечатан. Печатът върху марката гласеше „Питсбърг, Пенсилвания“. Като подател бе вписана кантората на Матео. Вътре открих сгънато на четири писмо заедно с още един по-малък плик.
Джак,
Деуит ме помоли да ти пратя това. Леля ти го е оставила за теб, преди да почине, с инструкции да ти бъде предадено на осемнайсетия ти рожден ден. Извинявам се за закъснението — моя грешка! Беше го оставил на бюрото ми със залепено върху него жълто листче и се е заровило под всички боклуци, преди да го видя (знаеш на какво прилича бюрото ми!). Ако ми даваше… извинявай, сигурна съм, че не те интересува. Още веднъж се извинявам за забавянето.
Надявам се да ги разбиваш в колежа! Давайте, Лъвове!
Искрено твоя,
„Деуит“? Изхилих се. Съвсем бях забравил, че първото име на Матео наистина е „Деуит“. Метнах писмото върху леглото.
Другият плик беше запечатан. Беше наполовина по-малък от обикновените. От онези, в които обикновено се слагат картички с благодарности и други по-малки бележки. Леля Джо имаше цял кашон от тях. Използваше ги, за да пресмята бакшишите си по ден и по смяна — казваше, че ѝ помага да разбере кои са най-добрите смени за взимане и кои да се опитва да избягва. Не съм сигурен, че имаше ефект. Тя така или иначе работеше постоянно.
Името ми бе напечатано отгоре.
Скъсах плика.
Листът вътре съдържаше само дванайсет думи, но в следващия един час ги препрочитах отново и отново и отново. Почеркът ѝ бе треперлив и едва се разчиташе — вероятно го бе писала към края на живота си:
Кашонът, който баща ти ти остави? В 68744 е. Безполезен боклук.
По някое време явно съм седнал на ръба на леглото си. Не си спомням кога. Ръцете ми трепереха. Единствените звуци в стаята ми бяха гръмкото ми дишане и лудешкото тупнете на сърцето ми.
Когато събрах сили да се изправя и да натикам някоя и друга дреха в раницата си, слънцето изгряваше. Десет минути по-късно се прокрадвах през апартамента, като се стараех да избягвам скърцащите дъски под килима в средата на стаята. Уили все така хъркаше отсреща, вероятно щеше да спи още няколко часа — неделите бяха сред малкото дни, в които си позволяваше да спи до по-късно.
Отначало хондата не искаше да запали. Двигателят кашляше и се давеше, мъчеше се да изкара от гърлото си заседналата там зима. След това изведнъж изрева. Щом „захапа“, нещата потръгнаха. Хондите са много благонадеждни в това отношение.
Напомпах няколко пъти газта, след което поех по безлюдната улица.
Съзнанието ми се рееше някъде в безтегловност, без да е в състояние да сглоби една-едничка свързана мисъл.
Кашонът.
Винаги когато питах Леля Джо за този кашон, тя отричаше съществуването му, казваше, че баща ми не ѝ е давал нищо, преди да умре, абсолютно нищо. Издирвах го с години, повече пъти, отколкото бих могъл да пресметна. Никога не се бях отказал. Просто свършиха местата, на които можех да търся.
Естествено, че го бе скрила там. Никой не би се сетил да го издирва там.
Щях да бъда в Питсбърг след два часа и половина. През това време щеше да се наложи да си подредя мислите и да реша каква да е следващата ми стъпка.
68744 беше номерът на парцела, където бе гробът на баща ми. Един от онези безполезни факти, които Леля Джо ме бе накарала да запаметя като хлапе.
След около час шофиране осъзнах, че „следващата ми стъпка“ не беше възможност сред множество, от които да избирам. Нямах други възможности. Опитах се да измисля нещо, каквото и да е, стига да е различно от очевидния избор — онова, което нито един разумен човек не би сторил, но колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че е единствената възможност. Осъзнаването на факта изобщо не ми помогна — стомахът ми продължаваше да се бунтува, в устата си чувствах кисел вкус.
Леля Джо не би излъгала за нещо подобно. Мразеше баща ми, ненавиждаше всичко, което се отнасяше до него. Но не би излъгала за нещо толкова важно. Не и мен.
Писмото от Ричард Нетълтън до баща ми бе адресирано до нея.