Винаги бях подозирал, че до някаква степен Леля Джо е знаела какво става. Нищо че не ми бе споменавала — сънят ми бе достатъчен.
Знаех, че кашонът съществува, знаех, въпреки че тя отричаше.
Това бе нейният начин да ме защити, да изчака, докато порасна достатъчно, предполагам. Кашонът беше ключът.
Но бях ли в състояние?
Можех ли да разкопая гроб?
И то гроба на баща ми?
Ако кашонът бе там — а докато километрите се изнизваха под шушнещите гуми на хондата, все повече се убеждавах, че е там, — не можех ли да го оставя скрит в гроба завинаги? Да забравя за него? Ами ако някой друг го откриеше? Някой с дълго бяло палто например?
Ами ако (и това беше едно огромно „ами ако“) нещо в този кашон ми помогнеше да открия Стела?
Не можех просто така да забравя подобно нещо.
Щеше да ми се наложи да проверя.
Разумният избор би бил да не разкопавам гроба на баща си.
Но пък обратното бе единствената възможност.
Някак си успях да се примиря. Мозъкът ми го извърташе отсам и оттам, донагласяше фактите, докато започна да смята, че това е не само единственият ми избор, но е и правилният избор, и то такъв, който не търпи отлагане.
На изхода към Магистрала 376 спрях в Холидейсбърг и от една малка железария си купих лопата. Не можех да рискувам да направя подобно нещо в Питсбърг, понеже лесно щяха да ме разпознаят. Единствената железария близо до апартамента ми на Брентууд беше тази на Кийнър. Магазинчето стоеше там още от 1939 година — Харолд Кийнър не само щеше да ме познае, но и щеше да вдигне телефона на секундата, за да докладва на Матео, че пазарувам странни неща, като лопати например.
Паркирах на Крамър до Браунсвил, на около три пресечки от моя апартамент, и извървях остатъка от пътя пеша. Не можех да спра по-близо. „Хонда Прелюд“ бе доста разпространена кола, но черна, паркирана пред дома ми, бе твърде вероятно да бъде разпозната като моя. Оставих лопатата в багажника.
Реконструкцията на „Закусвалнята на Крендал“ бе почти към края си. На прозореца висеше табела „Пица Кармоци — откриването предстои!“.
Минах покрай постройката и се опитах да не поглеждам през новите, блестящи от чистота прозорци, понеже се страхувах какво може да се покаже оттам.
Бяха минали почти три месеца, откакто не бях стъпвал в старата си сграда. Мястото ми изглеждаше почти чуждо. Коридорите сякаш се бяха смалили. Бяха пропити с влага и отчаяно се нуждаеха от пребоядисване. Изкачих се по стълбите и се мушнах в апартамента си, без никой да ме забележи. Дори вратата на госпожа Лийч остана затворена. Нямаше списък с покупки — все пак беше неделя.
В апартамента ми цареше мрак. Всяка повърхност бе покрита с дебел слой прах.
Прекосих стаята, подминавайки купчината обяви, които все още лежаха на масата, и роклята на Герди, все още на пода. Понечих да вдигна щорите, но се отказах.
Ами ако някой следи? Някой, който ме познава…
Настаних се във фотьойла на Леля Джо и зачаках нощта. Дясното ми коляно подскачаше нервно. Призраците от миналото ми виеха около мен, кикотеха се в ушите ми и тръпнеха в очакване да разберат какво ще се случи по-нататък.
Малко след един сутринта паркирах на Ноубълс Лейн, може би на два-три метра от мястото, където бях оставил велосипеда си като хлапе в деня на Голямото преследване.
Ако затворех очи, можех да чуя звука от четирите джипа, които летят зад мен, докато Дънк и Уили бърборят нещо по радиостанцията.
След полунощ бе започнало да приръмява и оттогава не бе спирало. Когато отбих, гумите на хондата леко потънаха във влажната земя. Наругах се мислено, че не съм се сетил за вероятността да оставя следи. Май трябваше да си взема и яке. Температурата падна към четири градуса и продължаваше да се понижава. Очевидно не бях много добър в оскверняването на гробове.
В този час всеки звук ми се струваше усилен до безкрайност — от ръмженето на двигателя на хондата до стъпките ми, ехтящи сред дърветата, докато се приближавах към гробището с лопата в ръка. Излязох от горичката на трийсетина метра на запад от нашата пейка. Не можех да спра да мисля за картината в стаята на Стела.
От стените на гробниците се проточваха дълги сенки, който загръщаха някои от постройките с одеялото на нощта и ги люлееха, приспивайки ги под звуците на дъжда. Знаех, че наоколо няма жива душа, но въпреки това чувствах как някой ме наблюдава. Очаквах едва ли не някой с дълго бяло палто да се измъкне иззад дърветата и да ме пресрещне. Може би не само един. Всички желаещи да се сдобият с онзи кашон. За цялото време, което бях прекарал в гробището, още не бях срещал нито един пазач или гробар. Някой заключваше главната порта в девет всяка вечер и я отключваше сутринта. Не бях виждал въпросния „някой“ никога. Представих си как човекът, избрал да работи в гробище, сред цялата му самота, в края на краищата се превръща в част от това място, в състояние е да се придвижва из околностите редом с мрака и бродещите призраци, тих шепот сред надгробните камъни.