Когато се приближих от южната страна на гробището, видях гробовете на родителите си и гроба на Леля Джо до тях, под разпрострените ръце на огромното червено кленово дърво. Надгробните им плочи блестяха под дъждеца.
Мога ли да го сторя?
О, как само исках едно питие. Може би нямаше да откажа и чист спирт, ако в този момент имах подръка. Бира, сироп за кашлица, уиски, каквото и да е. Чак кожата ми настръхна. Не разполагах обаче с никакъв алкохол, затова продължих напред.
Когато най-сетне стигнах до гробовете, застанах до този на баща ми, обърнах се бавно и се огледах за следи от нечие присъствие. Не видях никого, но чувството, че някой ме наблюдава, не отслабна — усещах странни бодежи в тила си.
Лопатата изведнъж натежа в ръцете ми.
Господ да ми е на помощ.
Забих я в земята.
Пръстта беше по-мека, отколкото очаквах.
Елфрида Лийч се изправи в леглото си и наклони глава.
Беше чула нещо.
Скърцане на дъските по пода. Стенанията на вехтото дърво.
Цифрите върху аналоговия будилник до леглото ѝ се смениха от 3:03 на 3:04 с леко механично бръмчене и чукването на пластмаса върху пластмаса.
Както всяка нощ Елфрида бе настроила термостата на двайсет и един градуса, преди да си легне. Двайсет и два през деня, двайсет и един през нощта. Винаги. И въпреки това стаята ѝ се струваше ужасно студена. Заслуша се, но не успя да чуе равномерното бръмчене на отоплителната инсталация.
По врата и раменете ѝ плъзна ледена струйка въздух. Това също не беше в реда на нещата. Никога не отваряше прозорците.
Никога.
Още едно проскърцване. Този път откъм коридора. Сигурна бе.
Елфрида пазеше един зареден трийсет и осемкалибров в чекмеджето на нощното си шкафче. Друг бе прибран в скрина ѝ, трети бе скрит зад тоалетната чиния, имаше още два във всекидневната (първият под лявата възглавничка на дивана, а вторият бе залепен с тиксо под масата), а в кухнята в метална кутия с етикет „Брашно“, поставена върху плота, се спотайваше още един. Въпреки че не бе изстреляла и един куршум през живота си, всяко от оръжията бе почиствано и грижливо смазвано всеки четвъртък. Купи си първия два дни след като я нападнаха онези ужасни хора в бяло — онези, които искаха неща, които не им принадлежаха. С другите се снабди през годините, след като твърдо реши, че не иска повече изненади. Първо само един, после втори, когато осъзна, че няма как да се добере до скрития в спалнята, ако стои в кухнята, останалите — когато стигна до извода, че е хубаво човек да има по един на една ръка разстояние, в която и част на апартамента да се намира. Замисли се дали да не си купи един и за дамската чанта, но после реши, че би било глупаво, като се има предвид, че не излиза никъде. Добрият човек, който ѝ продаде оръжията, го стори по телефона, дори бе така любезен да ѝ ги достави срещу допълнително заплащане.
Трийсет и осем калибровият от чекмеджето на нощното ѝ шкафче беше студен и тежеше. Тя стана тихо и прекоси стаята, като се мъчеше да не обръща внимание на артритната болка в краката си.
Въпреки че живееше сама, винаги затваряше и заключваше вратата на спалнята си. На кука, забита във вратата, висеше жълт халат за баня. Тя го отмести встрани и долепи ухо до дървената повърхност. Масивно дърво, не онези боклуци от пресован картон, които продаваха днес, а дебела дъбова дъска, от времената, когато бе строена сградата.
Не чу нищо.
Зачуди се дали наистина бе доловила нещо. Може би просто това бе звукът на старата къща, която се слягаше, или пък изпъването и разтягането на постройката, характерно за периода, когато пролетта изпровождаше студената прегръдка на зимата. Може пък да бе сънувала или да си бе въобразила…
Още едно изскърцване.
Дъската под босия ѝ ляв крак леко помръдна, когато върху нея стъпи някой от отсрещната страна. Пред вратата ѝ стоеше човек.
Елфрида си пое дълбоко въздух и се опита да успокои треперещата си ръка, в която държеше трийсет и осем калибровия.
— Имам пистолет!
Възнамеряваше да изкрещи, но се получи приглушено и измъчено, все едно плътната дървена врата погълна вика ѝ.