От другата страна долетя плътен мъжки глас. Звучеше повече като музика, създадена от прецизно настроен комплект камбанки, отколкото като обикновени думи.
— Знам, че имаш пистолет. Остави го и отвори вратата.
Елфрида остави пистолета върху скрина и щракна ключалката.
— Сега отвори вратата и направи крачка назад — продължи гласът.
Тя се подчини без миг колебание.
Вратата се отвори широко. На прага стоеше мъж с тъмна коса и още по-тъмни очи, с усмивка, която някак си успя да я успокои, въпреки че бе по-мрачна от всичко. Зад него стояха двама мъже с дълги бели палта, които ги наблюдаваха мълчаливо.
Елфрида се зачуди защо изпълни безропотно разпорежданията му. Не искаше да се подчинява. Искаше да насочи пистолета към гърдите на мъжа и да дръпне спусъка, след което да продължи да стреля, докато свършат патроните. Но не можа. Пистолетът вече би далеч от нея и когато се помъчи да застави краката си да се приближат, те не я послушаха. Вместо това отстъпиха назад, както бе инструктирана, докато достигнаха ръба на леглото.
— Седни, Елфрида.
Тя седна.
Тримата натрапници влязоха непоканени в стаята ѝ. В нейното лично пространство.
— Истински ли си? — попита тя.
Той килна глава и се усмихна.
— Вече нямаме нужда от теб, за да наглеждаш момчето. Помниш ли, когато те помолих да го наглеждаш — преди всички тези години? Тогава аз самият бях хлапе. Накараха ме да ти звънна. Толкова безлично.
— Да, спомням си.
— Познаваше родителите ми.
— Да.
— Как се казваха?
— Кийт и Жаклин Пикфорд.
— А как се казвам аз?
— Дейвид. Ти си Дейвид Пикфорд. Ти си прекрасен мъж, Дейвид Пикфорд.
Той се усмихна отново.
— Благодаря ти.
— Няма за какво.
Елфрида Лийч се загледа зад него.
„Вече нямаме нужда от теб, за да наглеждаш момчето“. Не „нямат“. От „Чартър“ ѝ бяха казали, че момчето Пикфорд никога няма да напусне онази стаичка. Не може да напусне. Задържан пряко волята си. Би следвало да ги мрази, да ги ненавижда. Трябваше да бъдат „те“, не „ние“.
И как така е в спалнята ми?
Елфрида Лийч гледаше ръкохватката на трийсет и осем калибровия на ръба на скрина. Искаше да си пробие път през тези хора, да хване пистолета и да ги избие до крак. Но не можеше да помръдне. Тялото ѝ не се подчиняваше.
— Защо не си облечен в бяло като тях?
За разлика от другите двама неканени гости Дейвид Пикфорд носеше черно кожено яке, тъмночервена риза и джинси. И да имаше пистолет, не се виждаше — нито кобур на колана му, нито под мишницата му.
— Не харесвам бяло — отвърна той. — Бялото не е цвят. Бялото е липса на цвят. Повърхност, очакваща върху нея да се появи петно.
— Всички чудовища са облечени в бяло.
Откри, че ѝ е трудно дори да говори. Също както с движенията, думите ѝ не се подчиняваха, но въпреки всичко успяваше да ги изкара на бял свят.
— Не всички чудовища.
— Родителите ти… какво си…
— Шшт. — Той коленичи и взе ръката ѝ в своята. — Не сме тук, за да разговаряме за родителите ми.
Опита се да отговори, но устните ѝ не помръдваха.
— О, съжалявам, можеш да говориш — каза Дейвид.
Магията — неговата магия — изчезна.
— Защо си тук? — успя да изрече тя.
— „Чартър“ се издъниха жестоко, боя се. Реших да се намеся, да оправя нещата и да разчистя бъркотията.
— Добре.
— Ти си част от бъркотията — продължи той.
— Знам.
Той стисна пръстите ѝ толкова силно, че побеляха.
— Когато си тръгнем, ще изчакаш три часа. След това ще вземеш пистолета, ще го пъхнеш в устата си, нежно и надълбоко, и ще дръпнеш спусъка.
— Добре.
— Какво „добре“? Кажи ми.
— Когато си тръгнете, ще изчакам три часа. След това ще взема пистолета си, ще го пъхна в устата си, нежно и надълбоко, и ще дръпна спусъка.
— Страхуваш ли се от смъртта, Елфрида?
— Не.
Той пусна ръката ѝ. Тя падна в скута ѝ.
— Съжаляваш ли за нещо?
— Че нямам деца — отвърна тя без колебание.
— Може би трябваше да направиш нещо по въпроса.
— Не можех да го предам. Но исках дете.
Той обмисли казаното.
— Беше ми съобщено, че не си получила реакция след ваксината. Нямаш нищо за предаване.
— Да.
— Какво „да“?
— Да, не получих реакция.
— Следователно нямаш нищо за предаване — повтори той.
Елфрида не отговори. С крайчеца на окото си виждаше пистолета. Копнееше да стане на крака, да скочи към него, да го сграбчи. Тялото ѝ я игнорираше. Тя се разтрепери.