— Крайниците ти са тежки като олово. Ако опиташ да направиш нещо различно от онова, което ти казвам, ще се почувстваш така, сякаш горят. Разбра ли ме?
— Да.
Елфрида премести погледа си към него. Спря да се съпротивлява. Спря да трепери.
— Бих желал да ми кажеш къде мога да открия другите.
— Няма вече „други“.
— Не ме лъжи, Елфрида. Не ти отива. А и лъжата може да бъде крайно болезнено нещо. Да изречеш лъжа, може да е доста неприятно, като например… — Дейвид се замисли и изведнъж му хрумна: — … като например да глътнеш хиляди червени мравки и да чувстваш ухапванията им отвътре, докато нахлуват в гърлото ти. Това би било ужасно, нали?
Тя кимна.
— Кажи ми къде да открия другите.
— Няма вече…
Преди да довърши, по лицето ѝ се изписа болка. Кожата ѝ пребледня. Очите ѝ щяха да изскочат. Нададе ужасен крясък.
Дейвид очевидно се наслаждаваше на гледката. Даде ѝ малко време, докато писъците заглъхнаха.
— Знаеш ли, че ако кажеш истината, това може да има точно противоположния ефект? Истината може да накара цялата тази болка да отмине, да отлети безследно и да бъде заменена от най-невероятното състояние на еуфория. Толкова е прекрасно, че не може да бъде описано. Предполагам, би ти харесало, нали? Доста по-добра алтернатива от тези ужасни мравки.
Елфрида кимна бързо. От очите ѝ се стичаха сълзи.
— Кажи ми, Елфрида: къде да открия другите?
И тя му каза. Каза му всичко, което знаеше. Нямаше представа къде са всички — само Дюи Хобсън и онази жена Брадъртън, но би трябвало да е достатъчно.
Когато тя приключи и Дейвид се убеди, че няма повече какво да научи от нея, отново се усмихна.
— Добре. Много добре. В такъв случай мисля, че е време да си ходим.
Той се обърна и тръгна към вратата, но след крачка-две спря. С гръб към нея зададе един последен въпрос:
— Кажи ми още веднъж какво ще се случи, след като си заминем?
Елфрида Лийч си пое дълбоко въздух:
— Когато си тръгнете, ще изчакам три часа. След това ще взема пистолета си, ще го пъхна в устата си, нежно и надълбоко, и ще дръпна спусъка.
— Колко секунди има в три часа, Елфрида?
— Десет хиляди и осемстотин.
— Беше удоволствие да те познавам, Елфрида.
— И аз теб, Дейвид.
Тримата неканени гости изчезнаха, оставяйки вратата на спалнята ѝ отворена. Чу как ключалката на входната врата изщраква. Нямаше представа откъде имат ключ.
Елфрида Лийч продължи да седи на ръба на леглото напълно неподвижна. Започна мислено да отброява секундите — десет хиляди и осемстотин, десет хиляди седемстотин деветдесет и девет, десет хиляди седемстотин деветдесет и осем… Будилникът върху нощното шкафче бръмчеше в ритъм с нея, а звукът от почукването на пластмаса върху пластмаса отмерваше всяка отлитаща минута.
Лопатата издрънча върху капака на дървения ковчег на баща ми малко след три сутринта. Четвърт час по-късно вече бях разчистил цялата повърхност. Въпреки че бях само на четири години, когато почина, си спомнях този ковчег. Черното дърво бе полирано така, че чак сияеше. Можех да видя разкривеното си отражение в лака от мястото си до Леля Джо на предната редица. Някой бе сложил роза отгоре. Спомням си, че бях сигурен, че Леля Джо ще изхвърли цветето, понеже върху ковчега на Мама нямаше нищо. Тя обаче не го изхвърли.
Черното сияние отдавна го нямаше. Голата дървесина се показваше през дупките в лакираното. Пантите и ключалката бяха ръждясали. Дървото бе започнало да гние, затова бе достатъчно съвсем леко да натисна с лопатата, за да се откъртят винтовете и ключалката да отскочи.
Кой сложи цветето там, Лельо Джо?
Някой задник.
Ако бях спрял дори за миг, бях сигурен, ще няма да съм в състояние да продължа, затова не си позволявах да спирам, дори не си позволявах да мисля. Вместо това се наведох в малкото пространство, което бях изкопал, и забих върха на лопатата в цепнатината под капака на ковчега. Дъждът беше спрял, но въпреки всичко обувките ми бяха подгизнали. Когато натиснах лопатата с цялата си тежест, водата се процеди между пръстите на краката ми. Зачудих се какво ли би станало, ако потъна в тази кал и изчезна в земните недра.
Капакът на ковчега се отвори със звучно „пук“. Свежият въздух нахлу вътре в мига, в който застоялият от вътрешността се устреми навън. Този звук бе единствен, ако не се брои гръмкото ми вдишване и издишване.