Хвърлих лопатата настрани и задърпах капака на ковчега на баща ми.
Не съм сигурен кога точно очите ми се бяха затворили, но сега не искаха да се отварят. Принудих ги и най-накрая събрах кураж да погледна във вътрешността.
Баща ми не беше вътре.
Не мисля, че очаквах да го открия там. По някое време, докато копаех, започнах да си казвам, че няма да е там, и докато си го повтарях като мантра, усетих, че става по-лесно да копая, да пълня лопатата с пръст и да продължавам надолу и надолу. Когато видях празния ковчег обаче, избухнах в сълзи и се свлякох в дупката. Джинсите ми се просмукаха с кал и дъждовна вода. Ръцете ми бяха вкопчени в страничните дъски на ковчега, тялото ми се тресеше неудържимо, а в съзнанието ми се въртяха толкова много мисли едновременно, че не намирах смисъл в никоя от тях.
Зарових лице в мръсните си длани и се разплаках. Всички емоции от последните часове търсеха начин да излязат на повърхността.
Когато най-сетне се насилих да погледна отново в ковчега, се убедих, че баща ми никога не бе лежал там. За разлика от дървото отвън, сатенената обвивка вътре изглеждаше чисто нова, само леко пожълтяла от изминалото време под земята, предпазена от херметично затворения капак. Там, където би трябвало да е главата на погребания, имаше малка възглавничка, върху която нямаше вдлъбнатина, каквато би следвало да има, ако в ковчега бе имало човек.
Кашонът бе поставен в средата.
Същият кашон, който бях видял баща ми да дава на Леля Джо.
В картонената кутия имаше две книги. Годишник от Държавния университет в Пенсилвания за 1978 година и издание с меки корици на „Големите надежди“.
Нищо друго.
Абсолютно нищо друго.
Искаше ми се да крещя. Ако не ме беше страх, че някой ще ме чуе, със сигурност бих се развикал.
Не съм сигурен какво точно очаквах да намеря вътре, но определено не беше това.
Тревожността, страхът и несигурността, които ме бяха завладели преди, бързо се превърнаха в гняв и разочарование.
Трябваше да има нещо друго. Какво, по дяволите, се предполагаше да правя със стар годишник и поредния екземпляр от проклетата книга на Дикенс? Защо някой би положил такива огромни усилия да скрие нещо толкова обикновено?
От вътрешността на „Големите надежди“ изпадна бележка:
Майка ти си почива, Джак. Моля те, остави я да си почива.
Не разпознах почерка. Не беше на Леля Джо. Може би бе на баща ми?
Запълването на гроба бе доста по-лесно от изравянето. Нагласих чимовете колкото се може по-добре и разпръснах отгоре нападали есенни листа. Когато най-после останах удовлетворен от резултата и се убедих, че среднощното ми деяние може да бъде открито само ако човек се вгледа много отблизо, грабнах годишника, романа и лопатата и се затичах през горичката към мястото, където бях оставил хондата, като се озъртах за следи от нечие присъствие.
Когато влязох в колата, светнах лампата на тавана и заразлиствах страниците на „Големите надежди“. Книгата изглеждаше чисто нова, не четена нито веднъж, много от страниците ѝ дори още бяха слепени една за друга. Очаквах да видя нещо написано вътре, но останах разочарован. На първата страница имаше подробна карта на Англия с изписани имената на Екситър, Лондон, Манчестър, Уидби, Нюкасъл ъпон Тайн и още дузина големи градове. Самият роман изглеждаше пълен и започваше със същото изречение, което се бе запечатало в главата още в детството ми:
Фамилното име на баща ми беше Пирип, а аз бях кръстен Филип и тъй като детският ми език не бе успял да сглоби от двете имена нещо по-дълго и по-разбираемо от Пип, нарекох се сам Пип, а после и другите започнаха да ме наричат така.
Ръцете ми (както и дрехите ми, и всеки квадратен сантиметър от кожата ми, в интерес на истината) бяха покрити с мръсотия, затова омазвах всяка страница, която докосвах. Опитах се да изтрия длани в джинсите си, но това само влоши нещата. Наведох се и ги избърсах, колкото можах, в постелката под скоростния лост.
Оставих „Големите надежди“ и поднесох годишника към светлината. За разлика от книгата неговите страници бяха доста омачкани. Някои бяха подгънати. Корицата отвътре бе осеяна с бележки — „Може би следващата година ще се научиш да пиеш бира като хората! Ал Уотърс“ „Хей, Еди, вземи се подстрижи, бе! Джийн Гласпи“, „Още две годинки до края — късмет! Енид Садър“… имаше десетки подобни, но не попаднах на нито едно познато име.
Отгърнах на първата страница, чието ъгълче бе подвито. Отгоре бе изписано „Випуск 1979“. На отсрещната страница с кръгче бяха оградени снимките на трима ученици: