Гарджъри. Моминското име на майка ми.
Протегнах към нея годишника и го отворих на страницата с нейната снимка.
— Познавате ли тези хора, които са оградени с кръгче? Вижте — ето я майка ми, ето го баща ми, бащата на Стела — Ричард, и майка ѝ, Ема…
— А, Стела… — каза тихо тя. — Красива като розова пъпка. — Очите ѝ се взряха в далечината. После добави без видима връзка: — Двайсет и седем.
— Двайсет и седем какво? — Прелистих страниците, когато стигах до оградена снимка, поднасях годишника към лицето ѝ. — Отбелязани са тринайсет души. Кои са те? Познавате ги всички, нали? Защо са оградени?
Погледът ѝ отново стана празен.
Показах ѝ надрасканите посвещения. „Хей, Еди, взети се подстрижи, бе! Джийн Гласпи“. Снимката на Джийн Гласпи не беше оградена. Бях проверил.
— Това е годишникът на баща ми. Еди. Не е в гроба си. Къде е? Знаете ли? Какво се е случило с него? Защо ми е оставил този годишник? Защо е оградил тези фотографии? Кои са тези хора? — Прелистих до края, където бе нейната снимка, и ѝ я показах. — Знам, че знаете!
Изкрещях последните думи, без да мога да контролирам адреналина, който кипеше из тялото ми. Книгата се тресеше в ръцете ми.
— Три — прошепна тя.
Пистолетът се появи изневиделица — черен къс метал в дясната ѝ ръка, издърпана изпод чаршафите. Натика го толкова надълбоко в гърлото си, та за миг си помислих, че се опитва да го погълне. Палецът ѝ опъна назад ударника и…
Видях как задната част на главата ѝ експлодира и се разпиля върху леглото, частици от секундата преди да чуя експлозията, причинена от напускащия дулото куршум. Усетих лек въздушен полъх върху лицето си. Всичкият въздух изчезна от стаята. Оглушителният гърмеж бе последван от още по-силен звън в ушите ми.
Госпожа Лийч остана неподвижна за момент, със застинал, леко изненадан поглед. След това се свлече напред и падна на пода.
Излязох заднешком от стаята, после и от жилището, прекосих коридора, за да стигна до моя апартамент, и затворих вратата колкото можах по-бързо. Опитах се да си поема въздух, имах нужда да си поема въздух, ала нощта, изглежда, бе решила да не ми оставя нито миг покой.
Върху раницата ми имаше бутилка „Джеймисън“ и бележка:
Добре дошъл на купона, Джак! Удари една наздравица с мен.
Грабнах бутилката и бележката и някак успях да стигна до колата си, преди да започне треморът. Отвъртях капачката и отпих сериозна глътка, приветствайки топлината, изгаряща всичко, което вреше и кипеше под кожата ми — адреналин, страх, тревога, объркване, болка, тъга, омраза, гняв… Не ми пукаше откъде се взе тази бутилка. Не ми пукаше какво олицетворява. Не ми пукаше дали в бутилката не бе налята най-смъртоносната отрова на света (мисля, че дълбоко в себе си се надявах да е така). Нуждаех се от уискито, за да прогоня образа на госпожа Лийч, прогорен върху вътрешната страна на клепачите ми. Щях обаче да държа пиенето си под контрол. Щях. Можех и щях да го държа под контрол. За да си го докажа, отпих само толкова, колкото над света да се спусне лека пелена. Сетне завинтих капачката и метнах бутилката върху постелката пред седалката до мен.
Бях вече на Магистрала 79, преди да осъзная, че съм подкарал хондата. Шофирах с превишена скорост — трийсетина километра в час над ограничението. Отпуснах педала на газта, спрях да лъкатуша от платно в платно и се подредих зад останалите коли в сутрешния трафик. Тези хора, тези роботи, каращи към работа, гримиращи се, хапващи сандвичи за закуска и хилещи се на тъпите шеги по радиото… Те нямаха представа. Нито един.
Когато се погледнах случайно в огледалото за обратно виждане, не можах да позная човека, който ме наблюдаваше отсреща. Косата ми беше мръсна и сплъстена, очите — кръвясали. Кожата ми бе покрита с мръсотия, кал и малки червени точици. Опитвах се да не мисля за последното. Свих по Изход 63 малко след Уексфорд и отбих до една бензиностанция „Филипс 66“. Вратата на тоалетната бе заключена, но някой бе напънал металната каса с лост, като по този начин бе обезсмислил масивната брава. Към вътрешната страна на вратата бе завързано въже, а към стената бе прикрепена кука в опит да бъде създаден импровизирана вътрешна ключалка.
Затворих вратата, омотах въжето около куката и съблякох мръсните си дрехи. Очаквах водата от крана да потече кафява, но за мое учудване беше бистра и леденостудена. Направих онова, което Леля Джо наричаше „курвенско къпане“. Диспенсърът за хартиени кърпички беше празен, затова използвах една от чистите си ризи, за да избърша ръцете и косата си. Когато приключих, се преоблякох в чисти дрехи от раницата, напъхах мръсните джинси, риза, бельо и чорапи в кошчето в ъгъла, след което взех целия чувал с боклука от него и го метнах в контейнера на паркинга, като преди това го напъхах в кашон, в който някога бе имало замразени буритос.