Като се качих в хондата, натиках бутилката „Джеймисън“ под седалката до мен и хвърлих поглед върху леко подобрилото се свое отражение в огледалото. После се върнах на магистралата, като внимавах да не превиша отново скоростта.
Когато Дейвид Пикфорд се качи в белия „Шеви Събърбан“, последван от другите двама, които го бяха придружили в апартамента на онази Лийч, се чувстваше обновен и напълно освежен. Дочутият изстрел, който последва, бе достатъчен, за да се разтеглят устните му в усмивка, която нямаше да изчезне през целия ден. Дори от разстоянието в размер на шест дължини на коли, което ги делеше, можеше да почувства как Тач се разпада.
— Махни това самодоволство от лицето си. Не ти прилича — обади се госпожа Оливър от седалката зад него, като докосваше внимателно безполезната си ръка.
— Трябваше да им кажеш да ампутират този чукан, Латрийс.
— Не ме наричай така. Оливър или госпожа Оливър. Не си заслужил честта да се обръщаш към мен на малко име.
Трябваше да я убие.
Искаше му се, нямаше съмнение. Но освен това смяташе, че всяка смърт трябва да служи на някаква кауза, да има някакво значение. Тепърва му предстоеше да определи какво би означавала нейната смърт или каква би била целта ѝ. Ето защо продължаваше да я държи жива. Досадно кутре, което джафка до глезените му.
Скоро щеше да дойде и нейният ред.
Когато убиеше и последния от тях.
Когато Стела останеше само за него.
След като си поприказваше с всеки един служител на „Чартър“ и накараше компанията да заработи като добре смазана машина.
И тогава тя щеше да умре. Щеше да се погрижи смъртта ѝ да е очарователна.
— Сърби — обади се Оливър зад него. — През цялото време. Безмилостен сърбеж, заседнал под кожата, право в костта. Не мога да се почеша достатъчно силно, за да достигна до него.
Щеше му се да беше видял как се случва. Прощалният подарък на Стела, преди да изчезне един Господ знае къде. Кратко докосване — най-вероятно е било необходимо само толкова. Подобно на рак, който прогаря кожата ѝ, посят в пръста ѝ и разраснал се по цялата ѝ ръка. Беше виждал Стела да го прави и преди. Винаги бе намирал тази нейна дарба за запленяваща. Когато бе по-малка, нямаше чак толкова контрол, но с времето нещата явно се бяха подобрили доста. Можеше да убие Оливър, но не го стори. Вместо това я бе накарала да страда.
Струваше му се прекрасно.
— Просто го отсечи. Проклетото нещо отдавна е мъртво. И смърди, та се не трае.
Знаеше, че няма да го направи. Щеше да си я пази, докато цялата сбръчкана ръка не паднеше от само себе си. Упорита старица беше. За него това бе белег на слабост. Ако Стела бе причинила подобно нещо на неговата ръка, щеше да си я отреже сам, директно, пред всички. Нямаше обаче как да се случи. Беше много внимателен.
— Когато си я върнем, ще я накарам да си плати — каза Оливър.
— Когато аз я върна, може би ще ти позволя.
Когато се върнах, вече беше малко след единайсет по обяд. Не се прибрах направо в апартамента си на Мифлин. Вместо това намерих едно местенце за паркиране на Биглър Роуд, прекосих вътрешния двор пеша и се качих на втория етаж на „Гиъри Хол“.
Стоях нерешително до вратата почти минута. Покрай мен минаваха момичета, които ме гледаха с любопитство и си шепнеха нещо. Някои бяха напълно облечени, други се разхождаха по хавлии и джапанки. По принцип на този етаж момчета започваха да се появяват значително по-късно през деня.
Почуках. Кокалчетата на дясната ми ръка бяха ожулени и покрити с белези.
Вратата се открехна няколко сантиметра и през процепа надникна Кайли. Едното ѝ око все още бе затворено, косата ѝ беше разрошена. Очевидно я бях събудил.
— Искам да ме хипнотизираш — избълвах на един дъх, като криех изранените си ръце в джобовете.
Кайли постоя известно време неподвижно, примлясна с устни и се прозя:
— Кой си ти?
— Джак. Джак Тач. Не ме ли помниш?
Тя отвори и другото си око и се почеса по страната.