— А, да, момчето с пепсито. От партито с топенето на снега.
— Можеш ли да ме хипнотизираш?
Тя се прозя отново:
— Можеш ли да дойдеш по-късно? Не съм спала от сто години. Цяла нощ съм чела за теориите на Юнг за егото и в момента единственото, което искам да изучавам, е несъзнателното — в леглото си.
— Трябва ми сега.
— Точно сега? Точно в този момент?
— Моля те.
Тя открехна вратата още няколко сантиметра и пак се прозя. Беше с фланелка на „Гънс ен’ Роузис“ и розови бикини.
— Ще ми е необходимо препитание, както и три минути, за да се приведа във вид, приемлив за полупублично представяне. В края на коридора има автомат за закуски.
— Какво искаш…
Преди да довърша, вратата се хлопна.
Открих автомата и купих две десертчета „Кит-Кат“, един „Сникърс“ и две чашки кафе. Върнах се в стаята ѝ, като внимателно балансирах с покупките. Вратата бе открехната. Бутнах я с крак и влязох. Кайли седеше на ръба на леглото, заровила лицето си в ръце. Беше се сресала и бе нахлузила чифт къси панталонки.
Без да вдига поглед, попита:
— Относно онова, което се случи онази нощ… Бях пияна. Имам предвид — много пияна. Обикновено не каня случайни момчета в стаята си току-така. Не е характерно за мен. Не искам да си мислиш, че съм такова момиче.
— Не съм… тоест, не си мисля. Няма проблем.
Тя се пресегна и взе едното кафе.
— Ще ми подадеш ли захарта? Зад тебе е.
Стаята в общежитието не беше кой знае колко голяма — около три на три метра. До едната стена имаше две единични легла, до вратата — малък скрин, а под прозореца, покрит с хавлия, за да не влиза светлина — сгъваема масичка, която служеше за импровизирана кухня.
Оставих всичко на масата до микровълновата и до купата със стотици пакетчета кетчуп, майонеза и горчица, най-вероятно отмъкнати от местните заведения за бързо хранене. Захарта беше в голям пластмасов съд. Подадох ѝ го. Кайли изпи една трета от кафето на един дъх, допълни чашата със захар, разбърка го с пръст и отново отпи.
— Кафето от автоматите е мътна водица, но мисля, че от колежа добавят кофеин. Знаят какво му трябва на човек. Вече усещам как лампите във фабриката светват една по една.
В ъгъла на стаята имаше захвърлен бял анорак. Кимнах към него:
— Твой ли е?
— На съквартирантката.
— Тя къде е?
— Знам ли? Тя определено си пада по случайни момчета. Кажи сега защо ти е да те хипнотизирам?
Погледът ѝ започваше да се съживява. Гледаше ме втренчено.
— И защо миришеш на канализация? Все едно си дошъл дотук, като си пълзял през тиня. Така не се впечатлява дама.
Май трябваше да си взема един душ, само че нямах време. Казах първото, което ми дойде наум:
— Ритуал за приемане в студентско братство. Не е разрешено да говоря за това.
— Кое братство?
— Има ли значение?
— Тц, вярно, че няма. Всичките са едни и същи. И тези ли са за мен?
Подадох ѝ единия кит-кат и изядох втория. Първото нещо, което слагах в устата си от вчера насам. После си разделихме сникърса.
— Все още чакам да ми кажеш защо ти е да те хипнотизирам.
През почти половината път насам мислех какво да ѝ отговоря на този въпрос. Не исках да замесвам повече хора в цялата бъркотия. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. Казах ѝ, че и двамата ми родители са загинали в автомобилна катастрофа, като съм бил на четири, и че си спомням само части от този ден, и то насън, но не всичко.
— И искаш да си спомниш останалото?
Кимнах.
— Мисля, че може и да се получи. Хипнотизирали ли са те преди?
— Не.
Тя допи кафето си и се пресегна към моето. Дадох ѝ остатъка и видях как допълни около два-три сантиметра от чашата със захар, преди да го изпие.
— Не става като по филмите. Можеш, разбира се, да броиш наобратно, да щракаш с пръсти и така нататък, но в по-голямата си част всички тези неща са само за шоуто. Знаеш ли откъде идва изразът „потъвам в сън“?
Поклатих глава.
— Телата ни се саморегулират. Адреналинът ни събужда и ни дава енергия. Когато слънцето залязва, тялото ни прави точно обратното — отделя хормон, наречен мелатонин. Той ни кара да се почувстваме замаяни и подготвя организма ни да се „изключи“. Когато навлизаме в сънно състояние, когато сме на ръба да заспим, понякога изпитваме мускулно трепване, наречено „хипнотична конвулсия“, което е сходно със състоянието на изпадане в безсъзнание. Обикновено се усещаме така, все едно се будим, но веднага след това се унасяме. Когато хипнотизираме някого, се стремим да го докараме до онази точка или точно преди, или точно след хипнотичната конвулсия. Именно в този миг вратата между съзнанието и подсъзнанието е най-широко отворена. Когато се опитваме да си припомним нещо посредством хипноза, ние всъщност надзъртаме през тази врата. Има теория, че мозъкът ни всъщност не забравя нищо. Спомените просто се съхраняват по различен начин — някои по-надълбоко от останалите, защото мозъкът е преценил, че или са незначителни, или са травматични. В твоя случай, ако наистина си бил там, когато е станал инцидентът, и миговете, които си сънувал, наистина са били реални, би трябвало да успеем да получим достъп до тях, без значение защо са били потиснати.