Тя допи кафето ми и остави празната чашка на масичката до леглото си.
— Разбира се, възможно е съзнанието да е решило, че тези спомени са били ужасяващи и възкресяването им може да ти причини вреда. Ако се заемем, няма да има връщане назад, затова — сигурен ли си?
Кимнах.
— Добре тогава. Изпий това. — Кайли ми подаде малко бяло хапче.
— Какво е?
— Просто валиум. Трябва ти нещо, което да ти помогне да се отпуснеш. В момента си изтъкан от нерви. Нищо няма да се получи, ако не се успокоиш.
Глътнах хапчето.
Тя приглади завивката върху леглото си и ми нареди да легна, след което зарови в чекмеджето на скрина и измъкна оттам диктофон.
— Ще запиша всичко. Съгласен ли си?
Кимнах отново.
Тя ми подаде чифт слушалки „Боуз“, които покриваха цялото ухо, включи ги в касетофона, поставен върху скрина, и каза да си ги сложа. Когато заговори отново, гласът ѝ стигна до мен някъде отдалеч, все едно викаше от значително разстояние. Не можех да чуя никакъв звук от коридора или от съседните стаи. Тя ми нареди да затворя очи. Направих го.
Тя изгаси лампите. Розовото пред клепачите ми се превърна в черно.
От слушалките долиташе тихо електронно бръмчене. Ушите ми се изпълниха със записаното на касетата цъкане на метроном.
Тик… так.
Тик… так.
Тик… так.
— Добре, Джак, искам да слушаш ритъма на този звук. Представи си, че е туптенето на сърце. То те успокоява. Вдишвай през устата, след това издишвай през носа и се опитай да е в ритъма на звука. Всичко е в звука. В този успокояващ звук. Сърцебиене. Представи си сърце. Кръвта, която обикаля из тялото ти. Животът, който се разтича по вените ти. Топъл и успокояващ. Гласът ми те отвежда по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко в едно топло, спокойно и умиротворено състояние. Все едно се потапяш във вана, пълна с топла вода.
Тик… так.
Тик… так.
— Потъваш все по-надълбоко и се изключваш. Потъваш все по-надълбоко и се изключваш. Потъваш все по-надълбоко и се изключваш напълно в топлината, която те обгръща — говореше тя отдалеч и повтаряше: — Топлина и спокойствие, одеяло, уютно и…
Когато отворих очи, Кайли ми бе обърнала гръб и говореше по телефона. Свалих слушалките.
— … не съм се съгласявала на това — каза тя на невидимия си събеседник.
— Кайли? — изрекох. Гърлото ми бе пресъхнало.
Тя се извърна. Очите ѝ бяха широко отворени. Прекъсна разговора.
Изправих се и седнах на леглото. Ръцете и краката ми тежаха, все едно се събуждах от дълбок сън. Само че не си спомнях да съм спал.
Прозорецът зад окачената хавлиена кърпа бе тъмен. А бяхме започнали по обяд.
— С кого говори?
В устата ми се зарея едва доловим странен вкус, след което изчезна.
Шоколадово мляко?
— Проработи ли?
Очите на Кайли се присвиха. Тя взе белия анорак и го облече.
— Трябва да отида до библиотеката. А ти трябва да си вървиш.
Намръщих се:
— Каза, че е на съквартирантката ти.
— Трябва да си вървиш. Не съм се съгласявала на това. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — И то веднага.
Изправих се и вдигнах телефона:
— На кого се обади?
Тя се пресегна и отвори вратата.
Натиснах „(*)69“ за повторно набиране на последния избран номер. Чу се само един сигнал „свободно“.
— Задръж го там. Идвам след малко — изрече мъжки глас.
Уили.
Откъм вратата Кайли пророни:
— Махай се, Джак.
— Какво казах под хипнозата?
— Върви си, или ще викам!
Диктофонът все още бе върху леглото, до възглавницата. Взех го. Вътре нямаше касета.
— Къде е записът?
— Ще пищя. Кълна се, ще пищя!
— Мамка му! Какво казах?! — креснах.
Тя запищя. Острият звук изпълни стаята. Запратих диктофона в стената, блъснах я встрани и се затичах по коридора, проследен от дузина онемели от изненада погледи.