Излязох от „Гиъри Хол“, прекосих вътрешния двор и се запътих към редицата с телефонни автомати пред „Финдли Комънс“. Набрах номера на апартамента в Мифлин. Даваше заето. Затворих и набрах отново. И отново.
Когато най-сетне даде „свободно“, Уили вдигна след едно-единствено позвъняване.
— Ало?
— Защо тя ти се обади, Уили?
Кратко мълчание.
— Къде се губиш, Джак?
— Бях в ресторант „Арби’с“.
— Няма те ден и половина.
— Имаше опашка.
— Пил ли си?
— Защо ти се обади Кайли, Уили?
— Притесняваше се за теб. Всички сме разтревожени, Джак. Това е всичко. Познаваме се от студентския съвет. Тя знае, че сме съквартиранти. Каза, че си изникнал на прага ѝ, приличащ на оживял мъртвец и смърдящ още по-зле. Каза, че успяла да те успокои и после ми звъннала. Пил ли си, Джак? Не трябва да напускаш кампуса, без да ми се обадиш. Ако си пил, кажи ми. Ще ти помогна. Ще ти помогна да преодолееш всичко, също както в Питсбърг.
От мястото, където бях, се виждаше входът на „Гиъри“. Докато говорех, се оглеждах за Кайли.
— Казвай на Матео каквото искаш. Не ми трябва детегледачка.
Уили понижи глас:
— Идваха полицаи. Търсеха те, Джак. Нещо се е случило с дамата, която живееше в апартамента срещу теб на Брентууд. Казах им, че двамата с теб сме били цяла нощ в библиотеката. Прибери се, Джак. Кажи ми какво става.
Чух нещо по телефона. Тихо, почти неразличимо. Шепот? Друг глас?
— Има ли някой в апартамента с теб, Уили?
— Какво? Не. Разбира се, че не.
Този път бях сигурен, че го чух. Женски глас.
От другата страна на вътрешния двор, до „Маккийн Хол“, забелязах момиче с бяло палто. На пейката до лабораторията по биомеханика зърнах момче с тъмна коса и очила, облечено с дълго бяло непромокаемо яке. В ръцете си държеше книга, но не прелистваше страниците.
Затворих.
Бързо прекосих квартала и на половината път към студентския съвет изтеглих всички пари от сметката си — малко под три хиляди долара.
Двама от хората на опашката носеха бели палта. Опитах се да не гледам към тях.
Качих се в колата си и подкарах извън кампуса. По едно време ми се стори, че видях бял джип, който ме следва, затова се качих на Шосе 26, после по магистралата към Ламонт, после направих обратен завой на паркинга на магазин „Съркъл Кей“ и продължих отново на запад. Белият джип отпраши на изток. Продължих да наблюдавам внимателно в огледалото за обратно виждане, но не забелязах друг. Карах по Шосе 26 до Магистрала 99 и след двайсетина минути спрях на „Макдоналдс“ до Порт Матилда. Поръчах си „Биг Мак“, големи картофки и кола и седнах до прозореца, откъдето можех да наблюдавам преминаващите коли. Умирах от глад, но докато усещах как всяка хапка се приземява в плувналия ми в киселини стомах, бях почти уверен, че не след дълго ще излезе, откъдето е влязла. Някак си обаче успях да не повърна. Три бели превозни средства спряха на паркинга през това време — „Тойота Камри“, „Джип“ и някакво комби. Нито един от хората вътре не беше облечен в бяло.
Наех си стая в „Олдийн Мотър Лодж“ отсреща. Мотелът беше пълна развалина, от най-добрите му времена бяха изминали поне двайсетина години, отчаяно се нуждаеше от пребоядисване. Едрият мъж с омазнена коса на рецепцията ми разреши да платя трийсет и деветте долара за стаята в брой и не ми поиска документ за самоличност. Даде ми ключовете за стая 23 и каза, че се намирала в дъното. Паркирах хондата отзад, за да не се вижда от пътя.
Стаята миришеше на престояли лимони. Стените бяха покрити с евтина тъмна ламперия, от която висяха закачени накриво репродукции на картини, изобразяващи древни кораби. Килимът бе мъхест, жълт, с кафяви и оранжеви нюанси, доста поизтъркан край вратата. Бележка, закачена над телевизора, обещаваше безплатно НВО, но пукнатината върху деветнайсетинчовия кинескоп слагаше край на надеждите. Банята нямаше врата, а тоалетната изглеждаше така, сякаш не е чистена, откак Джими Картър беше президент.
Седнах на леглото, обгърнах с ръце главата си, която щеше да се пръсне, и се зачудих какво, по дяволите, правя.
По някое време съблякох мръсните си дрехи и се изкъпах. Сигурно съм стоял под душа поне час, докато смрадта на гробището и мръсотията от последните трийсет и шест часа се изтече в канализацията. Подсуших се и облякох последните си чисти дрехи.
Щеше да се наложи или да се прибера у дома, или да си купя нови. Все още не бях решил кое от двете ще направя.
Бутилката „Джеймисън“ ме гледаше от нощното шкафче. Посегнах към нея, след което внезапно промених решението си. Майната му. Не сега.