Седнах на леглото, издишах шумно и придърпах по-близо двете книги, които бях извадил от гроба на баща си.
В най-горното чекмедже на нощното шкафче открих Библия, хартия с логото на „Олдийн Мотър Лодж“ и евтина химикалка. Измъкнах хартията и химикалката и се зарових из годишника на Държавния университет в Пенсилвания. Съставих набързо списък от всички оградени имена:
Пърла Бейхам
Ками Брадъртън
Жаклин Брийс
Джефри Далтън
Гарет Дотс
Кейтлин Гарджъри
Пенелъпи Модлин
Ричард Нетълтън
Кийт Пикфорд
Ема Такет
Едуард Тач
Лестър Уулфорд
Елфрида Лийч
Нарисувах стрелки, свързващи имената на майка ми и баща ми, след което направих същото при родителите на Стела.
Взирах се в този списък поне час.
Бутилката „Джеймисън“ стоеше върху нощното шкафче.
Ако се върнех в апартамента, Уили щеше да ме чака там. Като се имат предвид последните събития — сигурно и Матео. Вероятно щеше да се е метнал на колата си и вече да е дошъл. Може би щях да заваря у дома и полицията.
Също и хората в бяло.
Ето там ще ти хванат следите отново, прошепна съзнанието ми. Ако изобщо са ги губили.
Сесил Дреър ме видя на вратата на госпожа Лийч. Сигурно е казала на полицаите. Ако полицията знаеше, че съм се намирал в стаята на Елфрида Лийч, когато се е самоубила, вероятно щяха да се зачудят дали е било самоубийство. Нямах мотив, нямаше причина да я искам мъртва, но те щяха да пожелаят да говорят с мен въпреки това. Подчертаха го ясно последния път. Ченгетата подхвърлят веществени доказателства, лъжат и правят каквото трябва, за да изградят случая си.
Най-малкото, ако се върнех, Матео щеше да изнамери начин да ме тикне някъде. Клиника с трийсетдневна програма например. И щеше да ми осигури тъмничар, доста по-лош от Уилям Трюдо.
Бутилката „Джеймисън“ стоеше върху нощното шкафче.
Винаги казваха: „Спокойният ум е ясен ум“.
Кои бяха тези „те“? Нямах представа.
Не можех да пия. Не и сега.
Погледнах към списъка и осъзнах какво трябва да направя.
Да ги издиря. Всички.
Ето защо баща ми ми беше оставил годишника.
Защо иначе?
Напуснах мотелската стая малко след два сутринта.
Администрацията на Държавния университет на Пенсилвания се намираше в една тухлена постройка до Къртин Роуд между развлекателния център и „Пегула Айс Арена“. Нанси Вас бе работила там през последните двайсет и три години и планираше да се пенсионира и да се премести в Бока Ратон след още две. Щяха да ѝ липсват студентите, но със сигурност не и студът тук. Сутринта на 15 март 1994 година, когато дойде на работа, установи, че в архива е било проникнато с взлом за пръв и единствен път от основаването на колежа през 1855 година. Някой бе разбил стъклото на вратата с камък и бе влязъл. Въпреки че никога нямаше да разберат какво е било откраднато и изобщо липсва ли нещо, от бежовите шкафчета, подредени до стената, бяха взети тринайсет папки със студентски досиета. Една от папките бе на бившия педагогически съветник Елфрида Лийч — тази папка бе изнесена от стаичката, където се намираха досиетата на бившите служители.
По времето, когато Нанси Вас набираше телефона на охраната на кампуса, за да съобщи за проникването, бях на двайсет километра оттам, в автокъща „Ото“ в Хъбълсбърг, и разменях моята „Хонда Прелюд“ (и хиляда долара в брой) за „Джип Ранглър“, производство 1989 година. За още петдесетачка ми продадоха регистрационна табела, смъкната от някаква таратайка.
Нямаше да разменя дума с Уили или с Матео през следващите четири години.
Никога нямаше да стъпя на територията на кампуса на Държавния университет в Пенсилвания.
Все още не бях отворил бутилката „Джеймисън“, но щях да го сторя скоро.
И вероятно скоро щях да видя Стела — може би единственото нещо, което бе останало сигурно в живота ми.
В нощта на 8 август 1994 година детектив Джой Фогел стоеше скрита сред дърветата на гробището „Саут Сайд“ и чакаше Джак Тач да се появи. Петима други полицаи бяха разположени на различни места из гробището и също очакваха момчето. Беше ги инструктирала да са облечени в цивилни дрехи и да се опитват да минат за опечалени роднини на погребаните тук, но знаеше, че надали заблуждават някого. Още един униформен бе позициониран в коридора пред апартамента му. Операцията не бе одобрена от Полицейското управление в Питсбърг. Никога не би получила одобрение за подобно нещо. Не можеше да обвини Тач в нищо — разполагаше само с подозрения и откъслечни косвени доказателства, нищо, което да издържи в съда. Вместо това просто тази сутрин извади „Стената на чудатостите“ и попита: „Кой иска да помогне?“ Имаше доста подигравки, но все пак шестима души откликнаха.