— Насъбрали са ми се безплатни пътувания от авиокомпаниите, а и не съм излизала в болнични от три години.
Стак извади шишенцето с хапчета от джоба си и прокара две таблетки с глътка диетична кола.
— Така те искам, момичето ми.
През юли 1998 година, седмица преди Фогел да се срещне със Стак, се събудих от ритник в пищяла и не твърде дружелюбен глас, раздаващ се от още по-неприветливо лице, надвесило се над мен:
— Хей, хлапе, не може да спиш тук!
Това технически не беше съвсем вярно, понеже аз бях спал тук. Бях прекарал в сладка дрямка поне три часа, преди въпросният да се появи. Зачудих се дали да не му го кажа, но фактът, че носеше униформа, успя да затвори устата ми. Просто охраната на парк „Брайънт“, но въпреки всичко служител на реда. А в Ню Йорк единственото място, където можеш да прекараш нощта и което е по-лошо от пейка в парка, е полицейският арест, пълен с наркомани, пияници и подбрани бездомници.
Едва не се ухилих при тази мисъл, но щеше да боли прекалено много. Не беше правилно да се отнасям пренебрежително към тези хора. В края на краищата бяха хора като мен, и то от доста време.
Свалих крака от пейката и присвих очи заради яркото слънце, надничащо иззад дърветата. Дори от въпросното леко движение ме заболя. Малкото чукче в мозъка ми хлопна експериментално веднъж около слепоочието ми, след което заудря с пълна пара, без да пести сили. Стомахът ми се преобърна и от устата ми излезе гърлен звук, който имаше вкус на гранясало свинско и уиски.
Както и останалите, този махмурлук беше гаден, но бях имал и по-лоши.
Пикаеше ми се като на ватман.
Когато напуснах Държавния университет в Пенсилвания през пролетта на 1994 година, отново хванах бутилката.
Пък и, да си кажем истината, никога не я бях оставял напълно. В най-добрите случаи я бях отмествал временно.
Беше заради проклетите бели палта.
Виждах ги навсякъде.
Едва ли не всяка втора кола в огледалото беше бяла.
В писмото си Ричард Нетълтън споменаваше, че във Флорида е най-зле. Прав беше. Почти всеки автомобил в Слънчевия щат беше бял. Въпреки че никой не носеше палто, белите тениски и къси панталони също бяха навсякъде. Бързо осъзнах, че когато някой, облечен с бяла тениска и панталони, те наблюдава от отсрещната страна на улицата, не се различава много-много от дълъг бял тренчкот. Нямах идея къде криеха оръжията си, но погледите им не можеха да бъдат скрити — този поглед беше универсален. Те ме познаваха, но и аз бързо се научих да ги забелязвам.
Бях доста задобрял.
Отидох във Форт Лодърдейл, понеже според папката, която отмъкнах от архивите на Държавния университет в Пенсилвания, последният известен адрес на Пърла Бейхам бе на Седемнайсета улица, в сърцето на туристическия район. Апартамент над магазин за подаръци с приличен изглед към плажа. Когато пристигнах, не си беше вкъщи поради простичкия факт, че беше мъртва. Съседът ѝ си я спомняше — не са много хората, които се давят във ваните си, затова по-голямата част от шестимата обитатели на сградата знаеха за това.
Пърла Бейхам напуснала Държавния университет в Пенсилвания през пролетта на 1979 година. Никой не знаеше защо. Хванала се на работа като сервитьорка в някакъв коктейлбар на същата улица и умряла две седмици след това. Патологът сметнал, че е станала жертва на нещастен случай — „заспала във ваната“, се казваше в доклада му, — но имало слухове и за самоубийство. Щастливото момиче, което тръгнало към колежа, не било онова, което се върнало оттам. Повечето обвиняваха параноята ѝ, страха ѝ, че вечно някой я наблюдава, дори се чуваше и за наркотици, въпреки че никой не я бе виждал да се друса. Тръгнала си от работа на 22 май 1979 година, отишла до вкъщи, напълнила ваната — и дотам. Открили трупа ѝ два дни по-късно.
Съседът, с когото разговарях — приятен старец на име Дейв, каза, че най-вероятно някои от нещата ѝ още са в мазето. Когато го разбих и претърсих по-късно през нощта, не успях да открия нищо, въпреки че се постарах да преровя всичко.
Напуснах Слънчевия щат, все още с джипа. Тръгнах да издирвам Гарет Дотс. Не беше много труден за намиране. Гробът му беше в най-далечната част на гробището в Кантонвил, Джорджия, недалеч от Атланта. Дървото, на което се бе обесил, беше на пет минути с кола от мястото, където бе погребан. Голяма върба.
Върнах се в Питсбърг на 7 август 1994 година.
Когато забелязах детектив Фогел и неколцина от нейните приятели да дебнат в гробището онази нощ и да наблюдават пейката ми, останах в горичката, откъдето можех да наблюдавам и тях, и пейката. Съмняваше ме, че Стела ще се появи — тогава не бях сигурен дали изобщо е жива, — но исках да съм там просто за всеки случай. Малко след полунощ вече бях на магистралата и не спрях, докато се зазори.