— Помниш ли, когато идвахме тук? Ти, аз и Уили. Бяхме на колко — десет? Единайсет?
Бяхме на дванайсет. Около три месеца преди великата гонитба по Ноубълс Лейн. Уили се подхлъзна и украси дясната си ръка с доста прилична драскотина. Прекара следващия месец в опити да я скрие от майка си, а двамата с Дънк се мъчехме да го убедим, че инжекцията против тетанус, която му биха миналото лято, действа само два месеца и скоро ще му се схване челюстта.
Дънк бе впил поглед в мен. Чувах как Герди се смее в главата ми. Чувах Крендал да ми крещи да отсервирам маса номер дванайсет. Помислих си за всички, които загинаха в деня на пожара, и за онези, които оцеляха. Искаше ми се да прескоча масата, да го стисна за шията и да го душа, докато в него не остане и капчица живот. Да стискам, докато очите му изскочат и се замъглят. Той не трябваше да е тук. Аз бях причината да е още жив.
Дънк се изправи — с леко залитане, но се изправи. Не бях забелязал бастуна, облегнат на стола. Той сграбчи дръжката му в десния си юмрук. Щадеше левия си крак. Дори през джинсите му се виждаше, че е по-тънък от десния и е извит под странен ъгъл.
Дънк удари с разтворена длан по масата. Шляпването проехтя между металните стени.
— Виж се само! Моят герой! Момчето, което не може да умре! Разказвал съм на моите хора всичко за теб. Застрелян от крадци, когато беше… осем-деветгодишен? Прегазен от джипа на гаджето си няколко години след въпросната случка. Мамка му, дори през огън мина и оцеля! Всеки път — нито драскотина! Дори не можеш да се напиеш до смърт, а от онова, което дочувам, доста сериозно работиш по въпроса. Вижда се в погледа ти. Забавно е как от всички премеждия, през които си минал, именно къркането е нещото, което оставя белег. Винаги може да разпознаеш пияницата по очите му. — Той сви рамене. — Е, всички си имаме своите демони. Оказва се, че не съм такъв късметлия като теб. Проклет магнит за куршуми — това съм. Онзи ден в закусвалнята Алонзо ме улучи пет пъти — рамото, гърдите, червата… онези два в крака направиха най-много поразии обаче. Един куршум още си стои вътре. Докторчетата казаха, че не могат да извадят проклетото нещо, понеже щели да се увеличат уврежданията върху нервите, да се намали мускулната подвижност… — Той махна с ръка. — Казаха ми, че никога няма да стъпвам на този крак. Аз пък ги уверих, че грешат. После трябваше да им демонстрирам, понеже никой не ми вярваше. Отне ми няколко годинки, но се отървах от инвалидната количка — ухили се той. — Направихме си купон и бутнахме гадорията от „Хот Метал Бридж“.
— Браво на теб.
— Явно и двамата сме трудни за убиване, несгодите отскачат от нас и така нататък. — Той се отпусна отново на стола и остави бастуна. — Седни, Джак.
— И тук си ми е добре.
Един от мъжете зад масата понечи да пристъпи към мен, но замръзна на място, когато Дънк го изгледа.
Дънк бръкна зад гърба си и извади револвер. Усмихна се леко при вида му, остави го върху масата и леко го чукна с пръст така, че оръжието се завъртя на сто и осемдесет градуса.
— Помниш ли го?
Помнех го. Трийсет и осем калибровия на баща му. Мисля, че запомних всеки милиметър от него в деня, в който го донесох на пейката в гробището преди всички тези години. Тогава ми изглеждаше огромен — като оръдие.
— Винаги съм си мислел, че един ден дъртият ще налапа този патлак и ще се гръмне. Помниш ли как го криеше? Трябваше да се катерим по столове и кашони, за да го измъкнем. Но онази последна година просто го оставяше където му падне. Един път го намерих на пода в кенефа. Беше киснал вътре над два часа и явно го е изпуснал, когато е излизал. Сигурно бе ходил да стреля. От известно време стреляше, нямам идея от колко. Помня, че тогава отидох да проверя дали не е оставил някоя и друга спринцовка на пода, понеже и това се случваше от време на време, и замалко да стъпя върху проклетото нещо, когато отидох посред нощ да пикая. Нямаше спринцовки, само револвериът. Гледал съм го повече от час, чудейки се как не намерих дъртия умрял. Почнах да го крия из апартамента, но той винаги го намираше. После пък аз го откривах на някое странно място — ваната, хладилника, микровълновата… Понякога директно върху кухненската маса или плота. Горе-долу по същото време, когато ти помагах да се грижиш за леля ти. Господи, обичах тази жена — най-близкото до майка, което съм имал. Мислил съм си да скрия револвера някъде из вашия апартамент, даже веднъж го скрих, но проклет да съм, ако не се появи няколко дни по-късно на пода у нас. Все забравям да те питам дали си го открил и си ми го върнал… Поклатих глава.