— Поредната от великите тайни на живота значи — продължи Дънк. — Когато дъртият почна да се боде целодневно, се предадох и взех да оставям патлака на открито. Реших, че ако ще се самоубива, поне да му дам възможността да го направи бързо. Ама предпочете иглата, шибанякът. — Наведе се напред. Дъхът му миришеше на лук: — Познавам тоя-оня, които са налапвали дулото през годините. Чувам, че и ти вече си в този клуб. Онази луда старица от отсрещния апартамент преди няколко години… как ѝ беше името?
— Лийч. Елфрида Лийч.
— Даааааа… — проточи той, сякаш издишаше насъбралия се в дробовете му въздух. — Кой да предположи, че старата ще има достатъчно смелост да налапа пищова? Не знам дали аз бих си заминал така. — Той се извърна към един от мъжете зад масата, достатъчно огромен, за да играе защитник. — Ами ти, Буца? Мислиш ли, че ще имаш куража да лапнеш маслинката?
Главата на мъжа се извъртя върху раменете му. Някой бе забравил да му даде врат.
— Тц, шефе. Бих заложил на хапченца. Може би в хубава, топла вана. Една шепа и после — дрямка. Ей тва е начинът — спокоен и красив.
— Е, няма да е толкова красив за оня, който ще трябва да вади дебелия ти гол гъз от ваната, нали? — изхили се Дънк. — Трябва да мислиш и за онези след теб. Времето продължава да се изплъзва, изплъзва, изплъзва в бъдещето… — Пропя последното изречение със затворени очи. — Страхотно ехо има тук. С кеф бих си пуснал малко „Стийв Милър Бенд“. — Очите му се отвориха рязко. Той отново кимна към празния стол: — Седни, Джак.
Този път седнах. Вратата изглеждаше ужасно далеч.
Дънк измъкна от задния си джоб сгънат няколко пъти лист. Сложи го на масата до револвера и го приглади.
Моят плакат — Стела и думите „Виждали ли сте ме?“
По лицето на Дънк се разля усмивка.
— Намерих твоето момиче. Не беше лесно, но го открих. Не е използвала името „Стела Нетълтън“, откакто онази твоя къща там изгоря до основи. За сметка на това използва поне дузина други имена, нали, Рийд?
Рийд кимна:
— Поне. И обикаля из цялата страна.
— Защо я търсиш?
— Защото си най-добрият ми приятел, Джак. Така правят приятелите. Помагат си един на друг.
— Не сме… — Думите ми заглъхнаха. Съжалих, че съм ги изрекъл, още в същия миг, в който се изплъзнаха от устните ми. Мернах как Рийд и здравенякът, когото Дънк бе нарекъл Буцата, се спогледаха.
Усмивката на лицето на Дънк се стопи. Той се отпусна на стола.
— Все още ме обвиняваш за станалото в закусвалнята, нали? Казах ти, нямам нищо общо. Алонзо искаше Крокет мъртъв — точка по въпроса. Поех пет скапани куршума онзи ден и едва не умрях. Превърна ме в шибан инвалид. Ако мислиш, че всичко е част от някакъв сложен план, значи със сигурност е бил сложен и скапан план. Ако исках да отстраня Крокет, щях да го направя сам. Щях да го наръгам, понеже бих искал да видя със собствените си очи как животът напуска лицето му. Не това страхливо изпълнение в стил „Кръстникът“. Да убия невинни хора, хора, които обичам, мои приятели… не бих го сторил. Не бих одобрил. Нямам нищо общо.
— Алонзо беше подлец — промърмори Рийд. — Че и тъп при това. Крадеше от Крокет и си пълнеше джобовете за негова сметка. Крокет разбра и смяташе да го погне. Алонзо се паникьоса и действа пръв. Действа глупаво.
Дънк се наведе напред и ме погледна в очите:
— Аз. Не. Съм. Го. Направил.
Стомахът ми изкъркори. Усетих в устата си вкуса на онзи „Джак Даниъл’с“ отпреди малко. Трябваше да взема бутилката с мен. Не можех да срещна погледа му. Вместо това се взрях в плаката със Стела.
— Къде е тя?
Дънк въздъхна.
— Кажи ми, че ми вярващ.
— Вярвам ти. Къде е?
— Не прозвуча много искрено, Джак.
Поклатих глава и станах, като едва не съборих масичката.
— Пас съм.
Буцата сложи ръка върху рамото ми и ме натисна обратно на стола.
— Сядай.
Дънк махна с ръка. Едрият мъж ме пусна.
— Добре, Джак. Не трябва да го казваш на момента, но поне си помисли. Отдели малко време за размисъл и ще разбереш, че ти казвам истината. Ти си умен човек, а и ме познаваш. Познаваш ме по-добре, от когото и да е.
Някога това бе истина. Но не и сега. Срещу мен не беше хлапето, с което израснах. Беше се превърнал в гангстер. Следях местните новини достатъчно, за да знам, че е превзел всички бизнеси на Крокет, точно както предвидиха детективите. Държеше местната търговия с наркотици; а вероятно и проституцията и нелегалните залози. Дори онова, което казваше, да бе истина и Алонзо Сепала да бе човекът, убил Крокет, единствено Дънк бе спечелил от цялата тази работа. И което бе по-важното, Герди, Крендал и останалите щяха да са още живи, ако Дънк не се бе забъркал с Крокет поначало. Нямаше значение той ли е дръпнал спусъка, или не — смъртта им бе резултат от неговите решения и действия.