В гардероба откри дрехи, окачени на закачалки в идеална симетрия, подредени от светли към тъмни. На дъното видя кашон, в който се намираха дванайсет пепелника, скрити зад дузина евтини романчета с меки корици. По всяка вероятност бяха пепелниците, чиято липса в апартамента го учуди. Очевидно момчето си бе помислило, че може да убеди леля си да не пуши, като ги скрие. Умно. Детинско, но умно.
Проповедника върна всичко по местата му и затвори гардероба.
Очите му обиколиха идеално подредената стая. Всичко си беше на мястото.
Някога и той бе момче. Момчетата криеха разни неща.
Върна се до леглото и повдигна дюшека. Очите му блеснаха.
Между дюшека и пружината бе скрита тетрадка. Измъкна я и заразлиства страниците. Не тетрадка — скицник, в който имаше десетки рисунки на Стела.
Пусна дюшека на мястото му.
Рисунките бяха грубовати, но над средното ниво. Подобри, отколкото Проповедника би могъл да нарисува. Значително по-добри от онова, което се очаква от повечето деца. Последната определено беше много добра — Стела, усмихната, в очите ѝ блести слънцето… Наистина беше добра. Момчето бе рисувало с черен химикал — което не му даваше право на грешка.
На това трябваше да се сложи край. Нещата излизаха извън контрол.
Проповедника седна на ръба на леглото и метна скиц-ника пред себе си.
Какво виждаше момичето в това момче?
Защо точно той?
Беше никой. Бъдещ плъх, който щеше да се лута из лабиринта. Животът му щеше да мине и да си замине за нула време. По всяка вероятност нямаше да отиде в колеж, нямаше да постигне дори посредствен успех. Беше обречен на живот, пълен с бачкане и приключващ с ранна смърт. Така че защо точно той?
Проповедника измъкна своя „Валтер PPK/S“ .380 от кобура под лявото си рамо и разсеяно взе да развинтва и да завинтва заглушителя. Тежестта на оръжието, чувството на нещо значимо в ръката му, миризмата на смазка — тези неща му помагаха да се съсредоточи.
Можеше да убие момчето. Така или иначе в даден момент щеше да му се наложи. Сигурен бе. Така че защо не сега?
Можеше да изчака тук, докато хлапето и лелята се върнат от гробището, и да им пусне по един куршум в главите. Проповедника нямаше скрупули, що се отнася до отнемането на живота на дете. Беше убивал и преди. Единствената разлика между детето и възрастния беше времето. Ако убиеше малкия, всичко щеше да свърши. Цялата тази зловеща бъркотия щеше да остане зад гърба им, след което можеха да продължат напред. Щеше да има последици.
Проповедника почеса брадичката си с дулото на пистолета.
Закъснявахме за смяна. Аз бях виновен за това.
След като жената си тръгна, седнах на пейката, напълно онемял. Мислите ми бръмчаха като рояк оси. Не можех да спра да треперя. При всяко вдишване дъхът сякаш засядаше в гърлото ми и после отказваше да излезе.
Дори сега, като се мъчех да не изоставам от Леля Джо, сърцето ми биеше толкова лудешки, че си представях как чупи ребрата ми, изскача навън и се приземява с глухо тупване на разбития тротоар.
— Да не се разболяваш? Не ми изглеждаш никак добре.
Бях на косъм да отвърна на Леля Джо, че тя пък не звучи никак добре — докато крачеше, издаваше странен хрип-тящ звук, подобно на въздух, който преминава през восъчна хартия. На всеки няколко крачки го прекъсваше с влажна кашлица. Независимо от това не спираше да пуши.
— Може да се отбия да оставя тези неща в апартамента. Тъкмо да пия витамин С.
— В шкафчето в закусвалнята имам — отвърна тя. — Точно сега нито ти, нито аз можем да си позволим да се разболяваме.
Въпреки че не бе споменавала, знаех, че още не е платила наема за август. Закъснявахме с осем дни. След петия хазяинът почваше да начислява наказателни лихви. Нямах представа колко са, но знаех, че крайната сума ще е повече, отколкото имаме. Можех да си продам уокмена. Можех отново да опитам да ѝ дам спестяванията си, но знаех, че няма да ги приеме.
Когато влязохме в „Крендал“, вече бяхме закъснели с двайсет минути. Закусвалнята се пръскаше по шевовете.