Запалих джипа и тръгнах след тях с изгасени фарове. Внимавах да поддържам дистанция от няколко коли между нас. Пустинният мрак бе толкова плътен, че приличаше на катран.
Когато излязохме на празната магистрала, тя сигурно бе пришпорила малката спортна кола, понеже изведнъж се откъснаха много напред. Едва не ги изгубих — стоповете им приличаха на главички на карфици. Джипът ми кашляше и се давеше, но не се предаваше. Десет минути по-късно, когато Магистрала 118 се превърна в Уайлдс Роуд, Стела бе принудена да намали и аз скъсих дистанцията. След четиристотин метра тя сви по селски път. Там, където бяха минавали коли, имаше два коловоза, останалото пространство бе заето от избуяли бурени. Клоните на дърветата шибаха джипа ми. Беемвето беше по-ниско, затова ги избягваше. Страхувах се обаче, че могат да заседнат в калта. На няколко пъти видях как шасито докосва земята.
Не очаквах вода.
Не и тук.
Но ето я пред мен — огромно водно пространство, наречено, както по-късно щях да узная, водохранилище „Хармън“. Ако беше ден, сигурно щях да забележа каналите, които го захранват, но бяхме безвъзвратно изгубени в мрачната и всепоглъщаща нощ.
Стела приближи колата колкото се може повече до границата на водата, изгаси фаровете и изключи двигателя.
Спрях в началото на пътеката, скрит сред дърветата. Не помнех кога съм измъкнал автоматичния нож отново, но когато погледнах, беше в ръката ми. Натиснах бутончето за изваждане на острието, след това повторно, за да се прибере. Изваждане, прибиране. Изваждане, прибиране. Движението ми действаше успокояващо, докато наблюдавах как Стела излиза от автомобила.
Оскъдната лунна светлина я обгърна. Дори сега красотата ѝ бе опияняваща и ме притегляше неустоимо. Исках да се приближа до нея, да я прегърна и да я целуна като Лео. Да усетя топлината на дъха ѝ по врата си и докосването на тънките ѝ изящни пръсти.
Стела заобиколи колата и отвори дясната врата.
Лео се изхлузи от беемвето и със залитане се просна на купчината пръст в краката ѝ.
Тогава тя ме видя. Явно джипът ми не е бил толкова добре скрит, колкото си мислех.
Когато тялото му се изтърси на земята, тя не гледаше към него, а към дърветата, под които бях спрял. Очите ѝ се присвиха в опит да види лицето зад предното стъкло. Направи няколко крачки към мен, преди да успея да сляза.
— Джак? Ти ли си?
Отворих уста, за да отговоря, но не издадох нито звук. Можех само да вървя към нея и да усещам как краката ми са на път да ме предадат.
— Какво правиш тук?
Докато се приближавах, Лео Синьорели изплува пред очите ми. Кожата около врата му бе черна и овъглена. Половината му лице също. По-голямата част от косата му и ухото му ги нямаше. Дъхът ми спря, когато си спомних за Реймънд Висконти и за клеймото, което се появи при докосването на Стела в онова мазе.
Целувката на Стела.
— Защо си тук?
Следващите секунди отлетяха, преди да осъзная, че нещо става.
Стела направи още една крачка към мен.
Ръката на Лео Синьорели помръдна. Дори не бях сигурен, че съм видял нещо — такава тъмница беше. След това обаче зърнах металния проблясък. Той държеше пистолет.
Пистолетът сочеше към гърба на Стела.
Тя започна да се извръща, явно чула нещо.
Метнах се покрай нея.
Метнах се между цевта и нея.
Приземих се върху коляното си, което изпука, когато се срещна с някакъв камък, стърчащ над повърхността. Рамото ми се блъсна във вратата на колата. Стоварих се върху Лео. Ножът беше в ръката ми. Бях изкарал острието по някое време между двата последни удара на сърцето ми и го забих дълбоко във врата му. Върхът проби кожата без никакви усилия. Разнесе се отчетливо „пук“, когато пробих нещо по-навътре. Едно от очите му бе снежнобяло, покрито с перде, сляпо, но другото ме видя, подивя, впи се в мен, докато топлата кръв обливаше лицето и дрехите ми и попиваше в земята.
Всичко приключи за частици от секундата.
Лео Синьорели застина неподвижно и никога повече нямаше да помръдне.
— О, Господи, ти го уби! — извика Стела и падна на колене до тялото. Свали припряно една от ръкавиците и притисна длан до челото му, до незасегнатата му буза, до ръката му, до всяко късче оголена плът.
— Аз… трябваше. Щеше да те застреля.
Гласът ѝ се превърна в отчаян шепот:
— Но аз… аз не бях свършила. Не бях свършила…
— Какво означава това?
Стела не отговори. Трепереше неудържимо. Дишаше на пресекулки, в очите ѝ блестяха сълзи.